— Приятелю, ще се завърнеш ли у дома или ще дойдеш с нас? Направи избора си! — не му бе приятно да притиска осиновения фенни, но времето и страхът от забавяне го притискаха.
— Дай ми минутка — отвърна Перду.
— Както желаеш.
Феннито се отдалечи тихо с приведени рамене, търсейки тихо място за размисъл. Незабелязана, друга фигура го последва.
Кърр проследи Перду с поглед, сетне се обърна към фодрамския водач.
— Ако съм го преценил правилно, ще дойде с нас. Трябва да се приготвим за тръгване. Този отшелник много встрани от пътя ни ли живее?
— Не, само на около миля от началото на Южния маршрут. Ще събера хората си и ще се приготвим. Фодрами, фирейнци и фенни заедно по Южния маршрут. Това намирисва на история край огнището — с подходящите украшения, естествено!
И отново смехът, безгрижен и щастлив дори в лицето на рисковано пътешествие.
Малко по-късно старият фермер се обърна към фодрамеца.
— Трябва да зная — рече Кърр, — как фодрамци наричат Мирвидда?
Брадатият се изсмя засрамено.
— Раккра — отвърна той? — Земята на прокисналата воня. Макар думата да има малко по-нецензурно значение от моя превод.
Кърр яздеше заедно с фодрамския водач начело на групата. Хауфутът дори не претендираше да води групата. Едрият мъж не изглеждаше добре. Вървеше бавно най-отзад, често спирайки да поеме дъх и да разтрие крака. Макар да бе поотслабнал и в по-добра форма от началото на пътешествието, все още бе едричък и изпитваше затруднения. Но още по-тежко бе да понася усещането за провал, зародило се от невъзможността му да взема решения по време на криза. Беше се оказал прав — Кърр бе мъжът, който сега трябваше да ги поведе. Май щеше да е по-добре да се отправи към дома — или още по-добре, да седне някъде и да си почива, почива…
Ролейстоунският мост изчезна под тях, докато те извървяваха последните левги на Горното ждрело. Пред тях два ниски хълма маркираха Порталите, изходът от планините. Западният път се виеше около подножието на най-десния от тях, докато лошият друм, по който вървяха, ги водеше директно към левия. Отвъд хълмовете, тъмните форми на Уитвества се простираха из хоризонта.
Стела и Уайра вървяха заедно и въздухът около тях почти пращеше от потискана енергия. Нещо се е случило, помисли си Лийт, докато ги следваше. Изгубих я, изгубих я окончателно. Той се изсмя подигравателно над себе си. Просто още един, стопил се в суровата дневна светлина, сън.
Перду крачеше край Уайзънт. Главите и на двамата се свеждаха, сякаш споделяйки тъгата от раздялата. Стела остави Уайра и отиде до осиновения фенни.
— Ще бъде в добри ръце — окуражително рече тя.
— Зная, просто не зависи от мен. Познавам Уайзънт от години; изглежда тъжно такова благородно животно като него, родено и отгледано за широките равнини, да завърши дните си сред гората — той въздъхна. До него турът нададе тих, жален стон. — Хайде, Уайзънт, горе главата; чака те много за ядене и вършене.
Животното отново простена в отговор.
— И все пак — рече Перду, доволен да поговори с някого, — Хал бе прав. Той ми каза, че Уайзънт бил дарен на Компанията да ни помогне да заловим брудуонците и без него — и теб — вероятно сега щяхме да сме мъртви. Време е да оставим дара. Уайзънт стори всичко по силите си; нека сега служи на друг тъй вярно, както служи и на нас. — Стела кимна.
— Красиви думи, ала не ми носят утеха — заключи феннито. — Все още се чувствам така, сякаш губя най-добрия си приятел.
Напред Кърр бе спрял в очакване останалите да го догонят.
— Хайде! — провикна се той. — Все още имаме работа за вършене!
Зад тях хауфутът бавно се изправи на крака.
— Не мога повече — простена той, но никой не го чу. Бе принуден да продължи и макар да му се струваше, че е изчерпал сили, съумя да се запрепъва подир останалите.
Така групата премина Челюстните планини, прекоси Порталите в късния следобед и в края на деня наблюдаваше здрачът да обвива гората, скрила нейде в недрата си пътя им.
Глава 13
Отшелникът под хълма
Западната крайна точка на Южния маршрут представляваше само просека в горите. Имаше белези, че някога мястото е било обитавано — тук тухлен комин, там останки от основи — но по-голямата част от доказателствата бяха погълнати от твърдо решилата да си отвоюва отнетото гора. Тънък слой пресен сняг допълваше маскировката на бившето селище, като че природата не искаше никой да узнае за някогашното й покоряване.