— Какво ли пък може да ни предложи един стар отшелник? — прошепна Лийт на брат си.
— Никой не е казвал, че е стар — отвърна лидерът.
Отшелникът живееше в пещера под обрасъл с дървета хълм. В отдавна забравени времена няколко нагли водни капки бяха прорязали огромния варовиков блок, оставяйки малка дупчица за своите посестрими. Лед и вода се трудили усилено, ден и нощ, зиме и лете, година след година в младостта на света, дълбаейки корените на варовиковия хълм. Сетне един ден отчаяни люде открили пещерата, изследвайки дълбините на проходите и височината на пещерите, без да подозират, че обширната мрежа била издълбана от водни капчици.
Много години пещерата била използвана за скривалище от обирджии, база за нападения по Западния път. Бандитите оставяли костите, пръснати край Порталите и пътниците открили други пътища от Фирейнс към останалата част на Фалта. Тогава людете от Уитвества започнали да залагат капани из местността и повели оспорвана борба с престъпниците. Най-накрая Уайтбирч от Уудсманкоут събрал армия, с която обсадил пещерата. Обирджиите, под командата на яростен главатар, чието име не се е запазило, удържали месеци, защото били много добре запасени и имали вода в изобилие. Финалният сблъсък с ръкопашен бой из пещерите се превърнал в определящата легенда на фодрамите, денят, в който горските кланове забравили враждите си и се обединили пред лицето на общия враг. Уайтбирч и главатарят на престъпниците се дуелирали с мечове върху плоска скала в главната пещера и след отчаяна битка престъпникът бил повален, ала Уайтбирч също бил смъртно наранен и починал на път за вкъщи.
Лидерът на фодрамите разказа всичко това на Лийт и останалите, докато се отправяха към варовиковия хълм. Той се издигаше пред тях, обгърнат в мрачни сенки, като че кипялата в недрата му злина преливаше.
Внезапно се появи и самият отшелник, облечен в синя роба, блещукайки край основата на тъмното възвишение. Лийт ахна. Откъде се бе появил?
Мъжът ги подкани да се приближат. Докато стопяваха разстоянието, видяха тясна цепнатина, черна линия в сивия склон. Оттук се бе появил отшелникът. Пътниците минаха през нея, като на едно място трябваше да приклекнат, защото таванът се снишаваше.
— Пазете си главите! — изръмжа домакинът им, докато ги повеждаше из дебрите на хълма.
Отшелникът изобщо не изглеждаше както Лийт си го бе представял. На не повече от четиридесет, високият, добре сложен мъж приличаше повече на придворен, отколкото на пустинник. Лицето му бе избръснато, имаше дълги руси кичури, напрегнати очи и високо чело, което той използваше да се мръщи на гостите си.
— Седнете — протегна пръст. Насядаха в широка, осветена от факли зала. От пукнатина в тавана лъч светлина се забождаше в каменната маса, отрупана с хляб и месо. По песъчливото дъно на пещерата имаше загладени от отминалото време камъни, които Компанията използва като столове. Малък огън проблясваше в ъгъла, запращайки струйка дим към процепа високо горе.
— Яжте колкото ви душа иска — рязко каза отшелникът. — Аз не мога да се присъединя към вас; правя експеримент, който не мога да си позволя да изоставя.
И без да дочака отговор, той изчезна в една от другите кухини. Достатъчно гладни да не обърнат внимание на странното поведение на домакина си, пътниците започнаха да опитват обилното ядене. Вино, пресен хляб и осолено месо. Отшелникът определено не се лишаваше.
Върна се тъкмо, когато приключваха и настоя да му се представят. Докато те произнасяха имената си, той кимаше и си ги повтаряше под нос, като че искаше да ги запомни. Най-накрая дойде до мястото, където Лийт седеше с брат си.
Хал се представи и прие формалното си приветствие в Бандитската пещера, като че е получил подарък. Лийт се усмихна в себе си. Хал водеше самотен живот, единствен мистик във фермерско поселище. Може би той и отшелникът щяха да станат добри приятели.
Сетне мъжът в синя роба обърна очи към Лийт и моментално в тях проблесна разпознаване. Безразличието го напусна като отърсено наметало и той обяви сериозно:
— Този очаквах — обърна се към Кърр. — Трябва да говоря с него.
Обърканите пътници се спогледаха, сетне обърнаха глави към Кърр, който сви рамене. Каква работа имаше отшелникът с Лийт? Как можеше да го чака? Със сигурност не е знаел за идването му? Може би беше шпионин?
Русият мъж се взря внимателно в лулеанския младеж.