— Ела! — каза фодрамският лидер и грабна Уайра за ръката. Заедно изтичаха обратно, следвайки дирите си. Няколко секунди по-късно се озоваха до мястото на падането и в миг водачът разбра какво се е случило: коренът, разпръснатият сняг и следите от търкулване по склона. Заслиза надолу, следван от младия Сторрсен. В подножието денк плуваше сред леден вир.
— Лийт! — викна Уайра. Момчето лежеше на снега. Уайра се опита да го повдигне: беше целият подгизнал и водата започваше да замръзва.
Лийт се опита да заговори. Болката притъпяваше сетивата му, а тялото му се вкочаняваше. Бе съумял да изпълзи от езерото, но усилието бе изчерпало силите му.
— Свали му дрехите! — викна лидерът. — Бързо!
Докато Уайра несръчно изпълняваше, фодрамецът се закатери по склона да извика останалите.
— Запалете огън! Дайте топли дрехи и одеяло!
Междувременно, другите бяха пристигнали. Белязаният измъкна балата от езерото. Непромокаема, къпането не й се бе отразило. Ловки ръце подсушиха голия младеж и го преоблякоха, докато останалите наклаждаха огън.
— Не спирайте да разтривате крайниците му — рече лидерът. — Ще го боли, когато осезанието се завърне.
— Днес няма да продължаваме напред — рече Кърр и фодрамският лидер кимна.
— Тъкмо навреме забелязахте липсата му — каза парцаливият. — Нямаше да издържи още дълго. Интересното е, че понякога във водата изкарват повече време, отколкото извън нея. Забавя ги, ако знаете какво имам предвид. Веднъж открихме стария Зяпльо в езеро. Нямаше го повече от час. Замръзнал беше! Ама ние го сгряхме и той живна. Е, с малко повече хленчове и оплаквания в сравнение с този младеж! — той се изсмя при спомена.
Сред приготовленията за вечерята Лийт постепенно дойде на себе си. В ума му изникнаха думи: „Преди утрешният ден да е свършил, ще си мокър до кости“, бе казал отшелникът. „Само ти, никой от останалите. Жал ми е за теб — много ще ти е студено.“ Първият знак. Имаше и друг, но какъв беше той? Изтерзаният мозък отказа да си спомни. Нямаше значение. Лийт вече вярваше.
Час след ставането си на следващото утро, Компанията се изправи пред Клюфа, един от многото водни потоци, прорязали Уитвества. Най-високият се взря в замръзналата вода.
— Имаме късмет. Снощният вятър явно е смел снега от реката. Така по леда се пътува по-лесно.
Внимателно насочиха шейните към леда. Мразовитата повърхност се ширеше надалеч пред тях, блеснала с чистота в сутрешното слънце; гладка платформа, обгърната със залесени хълмове.
— То не е и точно река — добави лидерът. — Според фодрамите, Уитвества е тъй красива земя, че самите реки се спират да погледат красота след красота, създавайки по този начин низ от езера, свързани с бързеи.
Тъй се и оказа. Езеро след езеро прекосяваха, дълги и тесни, захранвани от бързеи, които сега представляваха грапав лед върху камъни. Само най-големите от тях издаваха някакъв шум, бълбукайки тихо с водите си под ледената покривка.
Пътуването им сега представляваше поредица от бързи прекосявания на заледени езера, редувани от бързеи и вледенени водопади; и докато брегаджиите крачеха из заледените земи, усетиха в себе си трансформация. Възприятията им се изостриха: както някой заключеник в тъмнина се научава да чува и души наново, така и фирейнците свикнаха да различават монотонността на гората и да чуват, помиришат и усетят красотата на Уитвества. В края на деня всички бяха запленени, Фарр най-много от всички.
— Това е лиственица, а онова там банксов бор… не… два… три бора. А там на хълма расте бял смърч — Фарр учудено поклати глава. — У дома няма такова разнообразие!
— Предстои ти да видиш още много дървета — заяви лидерът, доволен от ученика си. — Ела тук наесен да видиш белите брези и трепетликите с позлатени листа. Остани до пролетта, за да усетиш дъха на торфа, да видиш как разцъфват невенът и иргата, да чуеш как гмуркачите се обаждат над езерата, дроздовете и зидарките из дърветата. А ако имаш късмет и гората е благосклонна, дори може да се срещнеш с бобъра или мечката.
— Тази гора е някак ведра, спокойна, чиста и извън времето. Нашите гори изобщо не приличат на нея. Те са мрачни и угнетяващи.
— Може би не си ги погледнал през очите на обичта — отвърна лидерът.
— Принадлежа тук — уверено рече винкулчанинът. — Искам да живея сред тях.
Уайра се доближи до него.