— Не забравяй отмъщението си, братко — подигравателно прошепна той.
— Как си, момче? — фермерът се изравни с Лийт, и двамата понесли без затруднения по една бала благодарение на хитроумното приспособление от ремъци. Това бе същият груб глас, но вече не излизаше от устата на приведен под тежестта на годините, поразен от мъка фермер. Вместо да го изцеди, дългото пътуване бе вдъхнало сила на стареца. Още преди седмици бе захвърлил посоха си, някъде между Долината и виддата. Лийт вече не се страхуваше от него.
— Добре, благодаря — учтиво отвърна той.
— Отлично! Вчера по едно време си мислех, че сме те изпуснали. Какво те беше прихванало да се къпеш по това време на годината?
Лийт отвори уста да отговори, сетне си припомни за какво си бе мислел тогава. Стела и Уайра, Уайра и проблемите му с пиенето. В паметта му изникнаха думите на отшелника: „До два дни ще имаш възможността да разкриеш пред някого тайната си“.
— Вие вървяхте толкова бързо, че се изморих и изпотих. Забравих да сваля балата, преди да се гмурна.
Лийт реши да остави пророчеството самичко да се изпълни. Защо да издава тайната си, само защото му е било казано, че може да го стори?
— Тъй ли? — Кърр се изсмя. Нещо ставаше с това момче, нещо необичайно, нещо стойностно чакаше да излезе. Ала имаше някаква преграда, която го държеше в себе си и същевременно не допускаше останалите. Само да можех отново да съм млад, въздъхна Кърр, и да обучавам Часовоите както преди. Можех да направя нещо от този младок.
— Я кажи — запита фермерът, — забелязвал ли си нещо необичайно около Сторрсенови?
О, не, помисли си Лийт.
— Необичайно? Например?
— Не съм сигурен. Ала нещо става, няма никакво съмнение.
— Може би Фарр ревнува заради Стела — предположи Лийт.
— Може би. Със сигурност Фарр се притеснява за брат си. Ако научиш нещо, кажи.
— Разбира се.
Едва след като Кърр го остави, Лийт се замисли по-задълбочено над думите на отшелника. Глупецо, та той не каза, че ще разкриеш тайната някому, а че ще имаш възможността да го сториш. Поклати глава.
— Добре — рече на глас, — печелиш.
Пътят им бавно се виеше почти право на изток, следвайки лабиринт от езера, потоци и бързеи. Без водачите си, Компанията никога не би се ориентирала през хълмовете, долините, стръмните склонове и задънени пътища на огромната Уитвества. Дори и с гидовете и възползвайки се от хубавото време, напредваха бавно.
— Но все пак по-бързо от брудуонците — окуражи ги Кърр. — Толкова далеч на юг топежът ще е започнал.
Пролетта наистина мацаше южните части на Уитвества с ярки багри. Снегът се превръщаше в киша, дордето слънцето си възвръщаше владенията и прокуждаше Куали на север. Ледът се топеше в езерата, капеше по водопадите, падаше на късове от дърветата и смущаващо пропукваше под краката им. Дърветата се отърсваха от снега на едри парцали, които падаха по долните клони и причиниха счупването на мнозина от тях. Пътеките се покриваха с кал, докато светът се размразяваше. Хората от горите, добре запознати с особеностите на този период, стояха по колибите си и чакаха топежът да приключи.
Ала брудуонците не можеха да чакат. Бяха се движили добре по Западния път, възползвайки се от обилната храна, която Уитвества им предлагаше. Краят на това настъпи рязко с идването на топенето. Неопитните им очи, привикнали повече с пустинята, не можаха да разчетат опасните признаци из гората: изтъняването на леда край реките, топенето и новото замръзване на снежната покривка, топлите ветрове и преди всичко завръщането на шума из притихналите дървета.
Манум забеляза промяната. Дори и в ужасното им състояние, бе окуражен от настъпването на пролетта, сякаш с нея идваше и нова надежда. Сред пеенето на птиците и ромоленето на потоците не се чувстваше толкова сам. Често през изтощителните дни бе прошепвал няколко окуражителни слова на Индретт, разменени в подходящите мигове на приближаване през деня или когато се осмелеше през дългите, мрачни нощи. Тя неизменно щеше да кимне и да се усмихне слабо; вече наближаваше края на силите си. Плътта й се бе стопила, изтощена от мъките на пътя и налаганите им лишения. От гледката на Манум му се плачеше. Как само искаше брудуонците да не ги държаха разделени. Как само искаше да знае нещо, каквото и да е, което да им разкрие за прословутата „Десница“. Би сторил всичко, за да спре бавното гаснене на обичната си Индретт. Подозираше брудуонците да осъзнават това и нарочно да не й дават храна, за да го принудят да говори. Ала той мълчеше, не знаейки какво искат да им каже.