Гората около тях вече не бе тиха. Човеците се прибираха по домовете, а животните излизаха навън. Манум видя лосове, елени и купища по-дребни създания. Всички се бореха с мочурливата обстановка.
Преди изминаваха по петнадесет-двадесет мили на ден; сега напредъкът им можеше да се измерва в ярдове. На два пъти Манум бе убеден, че от изминатото разстояние можеха да видят вчерашния си лагер. Калта бе отвратителна. Засмукваше глезените им и се катереше по краката. Отклоняването от пътя само влошаваше нещата, тъй като гората гъмжеше от тресавища, в които неподозиращите можеха да затънат до колене или до кръста. Бе отнело половин час да извадят брудуонския главатар, който един следобед ядно бе решил да опита късмета си извън наводнения път. Всичко това не се отразяваше особено добре на настроението му и той често удряше пленниците, ала ударите му вече не нараняваха Манум.
Вместо това си мислеше за видяното на моста в планините. С мечове и голи ръце, движени от нажежената ярост, обзела ги заради смъртта на един от спътниците си, те бяха повалили арката над Клюфа. Наблюдавайки как силата на гнева им руши хилядолетния мост, той не можеше да си представи по-ефикасни машини за убиване. И все пак — една от тях бе изчезнала, срещнала гибелта си нейде край Водовъртежа.
След разрушаването на моста бяха останали да изчакват в сенките. За свое удивление Манум бе съзрял фигури, които окото му разпозна безпогрешно, да се появяват на другия бряг. Със сигурност това беше глупавият хауфут! А ей там бе Кърр! Тогава нададе радостен вик. Хал и Лийт също бяха там — и двамата живи. В гръдта на Търговеца отново се породи надежда.
До него Индретт бе захлипала от радост. Бяха смятали момчетата си за мъртви, погълнати от огъня. Манум бе поставил пръст на устните си, по-добре да не позволяваха на брудуонците да разберат, че децата са още живи. Индретт кимна, ала в очите й бе пламтял огън.
Очакваше ги спасение. Само дано дойдеха преди Индретт да се предаде! Още колко можеше да издържи на подобно отношение? Поне сега пътуваха бавно. Може би щеше да се възстанови.
Бяха прехвърлили четвъртата седмица от напускането на отшелническата пещера и Компанията напредваше бавно, но постоянно. Пътят им се бе отправил на изток и сега стигаше най-северната си точка, но дори тук опитното око можеше да открие признаци за наближаващото топене. Трябваше да внимават с леда, който на места се бе изтънил. Фодрамите умело отбягваха опасните участъци, които за неопитните брегаджии по нищо не се различаваха от стабилните места, ала бяха смъртоносни. С напредването на топенето фодрамите вървяха с изострено внимание.
Парцаливко посочи към брега, където издайническа черна линия показваше изтъняващ лед. На места той се бе отчупил и се накланяше във въздуха.
— Остават ни не повече от няколко дни — рече той. — Май ще трябва да пътуваме през нощта.
Ала вечерта се оказа безлунна и от юг духаше топъл ветрец.
— Колко далече е Средопът? — запита Кърр, докато седяха край огъня. — Ще успеем ли да стигнем навреме?
Планът бе да достигнат до Средопът, малък крайезерен заслон, преполовяващ Южния маршрут, преди топежът да се разрази с пълна сила. Там щяха да изчакат най-лошото да отмине и след като реките се очистеха от снега, да се спуснат по течението с брезовите канута. Лидерът определи пътуването от Средопът до Виндстроп Хаус на около три седмици.
— Трябва да стигнем до Средопът утре или ще ни отнеме седмица. Топежът е надвиснал над хоризонта и може да се стовари всеки момент.
Кърр изръмжа в отговор.
На следващия ден се изкатериха по стръмен склон и достигнаха високо голо плато. Това бе вододелът между Клюфа и река Мосбанк, която местните наричаха Фенбек — приток на Сагон, която от своя страна напояваше по-голямата част от северна Трейка. Тук южният вятър не проникваше и снегът бе твърд. Цяла сутрин Компанията напредваше, бутайки шейните през леда и преспите, като двама или дори трима бутаха всяка, независимо от балите на гърба си.
Точно преди обед прекосиха платото и пред тях се изправиха северните части на Уитвества. Земята се спускаше към други заснежени дървета, където ледени езера проблясваха на слънцето. Ала на юг дърветата зеленееха и сняг липсваше. Топежът наближаваше.