— Уайра! Седни! — това бе Фарр.
— Още! Дай още! — гласът бе сприхав, настоятелен.
— Пи достатъчно. Пази тишина или ще събудиш останалите!
— Не ми пука! Ще умра, ако не пийна. Знам, че манерката е у теб. Дай!
Звуци на борба замениха гласовете.
Стела разбуди Лийт.
— Лийт! Лийт! Нещо става на брега!
Заслушаха заедно, ала звуците бяха неясни.
Обади се нов глас:
— Какво става тук?
— Нищо. Просто малко неразбирателство — обясни Фарр.
— Питай го дали има още! — изрева Уайра.
— Тъй значи! — новият глас принадлежеше на фодрамския лидер. — Ето го тайнствения крадец! Чудех се кой разрежда пивото ни. Синко, защо просто не попита? Има достатъчно за всички!
— Питай него — дойде тъжният отговор. — Той не ми позволява.
Дъхът на Стела секна от ужаса на чутото.
— Страхувам се, че разкри малката ни тайна — рече Фарр. — Но ако знаех, че краде от вас, щях да кажа. Съжалявам.
— Това е сериозна работа. Или поне щеше да бъде, ако не ни чакаха по-важни неща. Ти може и да си спасен от удавяне, синко, обаче измъкналите те са все още в опасност, изоставени сред езерото. Или изобщо не си помислил за тях?
— Аз… Стела там ли е?
— Да, също и Лийт — заговори Кърр. — Сега зная какво ме е притеснявало за вас Сторрсенови. Страховете ми се потвърдиха.
— Значи ти си ни шпионирал? — долетя гневен въпрос.
— Не, не бях аз. Струва ми се, Лийт знаеше от самото начало, но бе решил да запази мълчание. Ти сам се издаде.
Гласовете утихнаха за толкова дълго, че Лийт сметна, че вятърът е променил посоката си.
— Моля ви, не го съдете — внезапно каза Фарр и гласът му прозвуча много по-наблизо. — Започна да пие след смъртта на майка ни. Аз съм виновен.
— Ще спи дълбоко през остатъка от нощта — каза гласът на Хал.
— Това е добре — рече Кърр, — обаче как ли се справят Лийт и Стела на езерото?
Лийт почувства нещо топло и влажно върху рамото си. Стела тихо плачеше. Той се изправи и избърса сълзите.
— Съжалявам — промълви тя.
— Всичко е наред — отвърна Лийт с ясното съзнание за обратното. Бе станало, тя узна за Уайра, ала очакваната радост не се бе появила. Наместо това изпитваше само жал и състрадание.
— Наистина ли знаеше? — попита по някое време Стела.
— Да.
— Трябва да ме мислиш за глупачка.
— Защо? — отвърна той и сякаш другият глас отново заговори. — Уайра е красив, силен и го е грижа за теб. Без него не бихме стигнали дотук. Не мисли лошо за него. Ти как би понесла да гледаш майка си да умира?
Стела въздъхна.
— Звучиш точно като брат си.
Права е. Звуча точно като брат си. Неговият ли глас чувам? Може ли да прави това? След нощта в пещерата Лийт не бе сигурен в нищо, свързано с Хал.
— Казаното от теб е истина — продължи тя. — Уайра е мил с мен и го обичам… или поне така си мисля и… и… той не е Друин… о, всичко е толкова объркано!
Тя заплака и той я прегърна. Не каза нищо, но продължи да я държи в обятията си през дългата нощ.
Кърр и лидерът на фодрамите оглеждаха езерото от подходяща позиция над лагера. По време на предхождащите зората часове двамата седяха заедно, говореха за Лулеа и Уитвества, за Фалта и Брудуо и пътешествието на Компанията. Сега се оглеждаха за Лийт и Стела.
Когато слънцето се издигна и заля езерото с жълтина, две хванати за ръце фигури в средата на езерото проточиха дълги сенки.
— Живи са — отдъхна си Кърр.
— Да — съгласи се приятелят му и в дълбоките му очи проблесна мъдрост. — Може би тази утрин за пръв път са усетили живота.
Междувременно Лийт и Стела оглеждаха брега.
— Вероятно огънят е угаснал — рече тя.
— Да идем да проверим — отвърна той. Това неговият глас ли беше? Вече не се интересуваше.
Заедно поеха бавно и внимателно по новообразувалата се повърхност. Стела накуцваше. Известно време изглеждаше сякаш не напредват, но по някое време брегът се оказа близо. Пред себе си видяха спътниците им да се подготвят.
— Дали сме им липсвали? — почуди се на глас Стела.
— Разбира се! — отвърна той. — Чудя се как е Уайра.
Жената до него не отговори.