Огромни, назъбени блокове профучаваха край тях и намираха смъртта си в скалистите брегове. На няколко места те изскачаха на сушата, оголвайки кората на древните горски монарси, чупейки клони и дори поваляйки дърветата като тресчици. Някакво животно върху парче лед — вероятно миеща мечка — трепереше от страх; течението го помете за миг. Смърт насред разбуждащия се живот.
Влачените от реката ледени късове намаляха. Съотношението с леда се промени в полза на водата, сетне ледът изчезна напълно. Реката се прибираше в коритото си, а високо по скалите, на песъчливите брегове и дори из гората, останаха проблясващи късчета. Стоновете на леда затихнаха, сведени до фон на горското задоволство. Някъде по течението трошенето продължаваше.
И докато наблюдаваше, у Фарр настъпи промяна. Започна да гледа на гората като на създание, събуждащо се от дълбок зимен сън. С топенето на снега, кръвта на гората още веднъж затуптяваше в речните жили. Гледаше как зимната сивота отстъпва, за да разкрие зелените летни одежди на гората. Крехки нови филизи се протягаха под защитата на вечната зеленина, подновено обещание за нов живот.
След смъртта на родителите им животът бе тежък за Уайра, нищо чудно, че бе подирил утеха в бутилката. Докато Фарр слушаше далечния тътен на леда нейде на юг, за пръв път призна пред себе си, че и нему не е било лесно. А той си нямаше по-голям брат, който да го подкрепя. От смъртта на майка им насам, се бе свил в гнева си като в сиво зимно наметало. Свали го, шепнеше му гората. Зимата свърши. Той въздъхна дълбоко.
Зад него фодрамите си размениха усмивки.
Компанията се отправи на втората част от Южния маршрут още преди зазоряване на следната утрин. Фодрамите се погрижиха хижата да бъде добре защитена от стихиите, тъй като по тези места пролетно време вилнееха едни от най-силните вихри.
— Други фодрами също ще се отбият тук — каза им лидерът. Така че бяха попълнили запасите от дърва, като насъбраха паднали край заслона клони. И четирите брезови канута бяха прегледани и притегнати, макар че щяха да използват само две. Затвориха вратата на колибата и пристъпиха в ясната, студена нощ.
Крехките двадесет и четирифутови канута бяха пренесени по каменистия бряг и внимателно спуснати във водата, сетне натоварени с бали. С резки, силни удари на широките си гребла, фодрамите оттласнаха тромавите лодки в мрака.
Плоскодънните канута стояха добре във водата. Лийт пое дълбоко дъх: можеше да подуши денковете с кожа пред и зад себе си, а над езерото се носеше ароматът на пролет, сладостта на полен и мъзга. На носа на кануто стоеше парцаливият, очевидно поел командването; зад него Перду и Стела тихо говореха. Две бали зад тях бе Хал, отделен на същото разстояние от приклекналия неудобно Лийт. Следваха още бали, а на кърмата високият гребеше енергично. Периодично, дрипавият с висок глас му даваше команди на някакъв гърлен, неразбираем език.
Все още бе мрачно, когато напуснаха езерото. Канутата бяха изтеглени на брега и товарът им бързо раздигнат. Всички фирейнци получиха поне по една бала, докато фодрамите по двойки понесоха лодките. Бе време за първия им пренос.
Лийт бе изумен от умението на фодрамите да виждат в тъмното. Те поведоха уверено през тесния и кален път, пеейки, избягвайки дървета, в които момчето се удряше. За известно време пътеката се изкачваше, сетне заслиза надолу по брега на реката. Когато Компанията излезе от дълбините на гората, посрещна ги бледата светлина на облачно утро. Рутината, която щеше да последва през предстоящите две седмици, бе добре установена: канутата внимателно бяха пуснати във водата, придържани от кормчиите, докато пътниците смъкваха денковете от гърба си и ги натоварваха в лодките, качваха се на свой ред и щурманите оттласкваха лодките.
Зората дойде и отмина. Реката се вливаше в огромна водна площ, каквато не бяха виждали досега, оповестена от фодрамите като езерото Котиледон. Там вилнееше южният вятър, завихрил бели пенести вълни. Канутата се придържаха към южния бряг, тъй като от другата страна вълните биха ги нацепили на тресчици. Дори и така, пътуването бе бавно и неприятно; Лийт скоро се почувства зле.
— Кога ще спрем за закуска? — провикна се към лидера Кърр. Отговори му весел смях.
— Търпение! Имаме си ред, към който се придържаме!
— Търпение? Хауфутът не би понесъл това — полушеговито отвърна фермерът.
Лидерът посочи собствения си широчък колан.