— Недохранени ли изглеждаме? Търпение! Ще пируваме след Котиледон.
Лийт стисна недоволния си стомах. Какво ли прави хауфутът? Дали е оцелял в агонията на зимата и пролетното топене?
В действителност, топежът дори още не бе достигнал до Бандитската пещера. Варовиковият хълм, потулен в сенките на планините, все още бе стегнат в ревнивата хватка на Куали. Оловните небеса отстъпиха мястото си на дъжд и суграшица, та да се излезе навън бе невъзможно. Не че имаше нужда, в хладните недра на пещерата имаше предостатъчно провизии. Хауфутът прецени, че дори той би оцелял до топежа.
С Уайзънт обаче нещата стояха другояче. Много от храната не бе подходяща за огромния звяр и накрая с неохота хауфутът бе пуснал животното само да си търси прехраната. Ала какво, чудеше се той, щеше да намери турът в покритата със замръзнал сняг гора? Водачът сви рамене; какво можеше да стори?
Другото му задължение вървеше много по-добре. Отшелникът бе останал в безсъзнание в продължение на много дни, сетне две седмици след като очите му се отвориха, не бе продумал или проявил някакъв признак, че осъзнава присъствието на болногледача си. Русокосият мъж бе напълно зависим от фирейнеца, който му приготвяше храната и го хранеше, грижеше се за хигиената му и му говореше през дългите, скучни нощи, макар да не получаваше отговор. Общителният хауфут понасяше трудно това мълчание и се чудеше дали не е трябвало да остане с другите. Ала един поглед към безпомощния човек бе достатъчен да му напомни, че без неговата помощ, онзи отдавна щеше да е мъртъв.
За известно време хауфутът смяташе, че болестта е поразила ума на отшелника, ала постепенно последният дойде на себе си. Две нощи се бе будил с викове:
— Десницата! Десницата ме порази!
Хауфутът не разбра думите му, но се радваше да чуе членоразделна реч.
Най-накрая настъпи денят, когато отшелникът заговори. Светлината отново проблясваше в очите му и той покани хауфута да приседне на ложето.
— Кажи ми — внимателно заговори лулеанският водител, — можеш ли да се изправиш? Не може вечно да лежиш.
— Колко дълго… спах? — гласът измежду завивките бе болезнено слаб.
— Четири седмици.
— Не се чувствам уверен… По-добре да полежа още малко. Скоро ще се оправя. Те… другите тръгнаха ли си?
— В деня на разболяването ти.
— Ами ти? Защо не тръгна с тях?
Едрият мъж извърна глава от погледа на живите очи.
— Какво друго можеше да се направи?
Отшелникът тихо се засмя.
— Да се продължи пътуването — тъй важно, че събрало компания воини да бродят из пустош и планини!
Хауфутът сви рамене.
— Воините ще се справят по-добре без мен — рече тихо.
— Не е тъй! Всъщност, делото не ще успее без твоята намеса.
— Какво знаеш за пътуването ни?
— Нищо — отвърна отшелникът. — Не ми и трябва. Ала ти имаш роля да изпълниш.
— Все още не си се възстановил.
— Така е! — мъжът се изправи на лакти, за да бъдат думите му по-ясни, сетне се строполи обратно в пристъп на кашлица. След няколко минути бе в състояние да продължи. — Чувам каквото чувам. Не че всякога зная какво да правя с чутото — Той се намръщи. — Затова и се разболях.
Хауфутът поклати глава. Този мъж изглеждаше неразбираем парадокс от увереност и несигурност. Нищо чудно, че Лийт бе изглеждал тъй странен след разговора с него!
— Сега аз имам въпрос за теб — рече отшелникът и хауфутът ясно долови пламенността в гласа му.
— Да?
— Кога за пръв път срещна Десницата?
— Не съм срещал никаква „десница“. Какво е това?
— Но Десницата бе с тебе! Говорих с него! — сетне със закъснение в главата му се породи мисъл. — Ти не знаеш! — рече невярващо. — Той не е… никой не знае!
Хауфутът се наведе и потупа болника по ръката.
— Време е за ядене. Ще ти приготвя нещо.
Отшелникът потри чело.
— Съжалявам. Вероятно съм подценил резултатите от месец на легло. Забрави какво казах.
Отдавна бе сторено. Беше време за вечеря.
Хубавото време нямаше да се запази през цялото пътуване до Виндстроп Хаус, но винаги можеха да се надяват. Ала фодрамите не очакваха внезапния сняг, задържал ги за три дни край Мосбанкските бързеи.
— Нетипично за сезона — бе всичко, което лидерът каза.
— Това рече и миналата година. Помниш ли седмицата при Гърлото? По твоя вина беше. Ама че лидер!