— Брезоедите! — радостно се провикна високият, сякаш виждаше отдавна изгубена любима и се приведе напред, явно горящ от нетърпение да бъде нанизан на някой от острите им ръбове.
Лийт се извъртя и видя другото кану да ги следва. Парцаливият гребеше усилено, опитвайки се да насочи лодката надясно. Острите скали приближаваха, като че кануто стоеше неподвижно, а камъните хвърчаха към него. Лулеанското момче се хвана здраво и се приготви за сблъсъка с непроходимата бариера.
При нормални обстоятелства кану не можеше да се промуши покрай скалите, Лийт ясно виждаше това. Ала с покачването на водното ниво те бяха отчасти потопени и разстоянието между тях се бе разширило. Щурманът трябваше само да избере правилния път.
Какъв беше този звук, който се носеше от носа и гърба на лодката? Той ставаше все по-силен, надвил гръмовното бучене на струите. Същият звук се носеше и от задното кану. За момент Лийт не можа да го определи, сетне осъзна, че фодрамите се смееха.
Смееха се, дордето канутата достигнаха камъните и продължиха да го правят, когато течението неуправляемо понесе лодките напред. Смехът не спря и докато скалите проблеснаха около бордовете и останаха назад. Сетне лодките заплуваха сред дълго, тясно езеро и смехът екна из гората. Накрая тихо застанаха на Светения бряг и отдадоха почит на многобройните гробове.
Лидерът на фодрамите се обърна към спътниците си с все още оживени от прекосяването на бързеите очи.
— В крайна сметка от това няма да излезе хубава история. Останалите трима кимнаха, изтощени.
— Защо не? — попита Кърр. Никога не бе правил нещо тъй ужасяващо и същевременно тъй вълнуващо.
— Никой няма да ни повярва — тъжно отвърна лидерът.
Снегът продължи да пада през остатъка от деня и пътниците се погрижиха да поправят канутата и да се подкрепят. По-късно вечерта снегът спря, небето се изчисти, луната подаде лик и канутата отново бяха потопени в посребрената вода.
Това бе първото им пътуване с кану през нощта. Пред тях горската луна висеше ниско в небето, осветявайки бледа диря върху набраздяваното от лек бриз езеро. Снегът блестеше на ясната лунна светлина. Небето бе обсипано със звезди, подчертавайки чернотата на гората. Лийт цял живот щеше да помни великолепието на Уитвества.
Някъде от лявата им страна зави страховит глас. Утихна за момент, сетне се разнесе отново. Друг се присъедини към него, сетне трети. Гласовете отекнаха из гората, песента на вълците от Уитвества.
Със замирането на хармонията, в тишината на нощта Лийт внезапно осъзна, че здраво е обвил пръсти около нещо. Сведе глава — оказа се ръката на Стела. Моментално я пусна.
— Съжалявам — заекна той. Лунната светлина открояваше усмивката й, която прогори гръдта му.
— Това е вторият път — усмихнато рече Стела.
Лийт пламна до уши.
— Извини ме.
— Защо? — прошепна тя.
— Не зная какво ме беше прихванало — изломоти Лийт. — Онази нощ на леда…
Не можа да довърши.
— О, Лийт — Стела се изсмя. — Не разваляй всичко с обяснения. Не може ли да си ми приятел?
Той прехапа устна, опитвайки се да не изрази с вик силата на обзелия го копнеж. Стела не каза нищо повече, но се протегна и пое ръката му.
— Благодаря ти — каза тя след малко. — Благодаря, че ми обясни за Уайра. Иначе щях да го намразя. Радвам се, че си мой приятел.
Лийт гледаше как очите й се стрелват към другото кану, където висока, сенчеста фигура седеше на кърмата с наведена глава, без да подозира за ширещата се наоколо красота. Уайра почти не бе говорил след спасяването си.
Още го обича, помисли си Лийт. Тя е мой приятел, на повече не мога да се надявам. Илюзията трая няколко мига. Но към другите си приятели не изпитвам подобни чувства! Искаше му се да пусне ръката й и да се извърне, но не можеше. В крайна сметка още дълго пътищата им щяха да са успоредни.
Когато времето в южна Уитвества най-сетне се промени, снегът бе натрупал до первазите. Манум се бе надявал някой да открие брудуонците, ала после си припомни телата на верандата и не му се мислеше какво би се случило на някой, натъкнал се на скривалището им. А след няколко дни наваля толкова сняг, че вероятността някой да ги открие спадна до минимум.