Тези дни предоставяха възможност за отдих след пътуване, напрегнало пленниците до границата на възможностите им. Килерът съдържаше провизии в изобилие и брудуонците позволиха на пленените да ядат до насита. Двете жени бяха заключени в някаква друга стая и Манум стоя разделен от Индретт, но бе спокоен, защото знаеше, че почивката ще й се отрази добре. Истинско блаженство бе да не трябва да крачи цял ден. Две години не бе изпитвал този лукс. Ала с готовност щеше да го замени за свободата си.
В тези дни изтощеният Търговец за пръв път от месеци получи възможността да мисли бистро. Какво искаха брудуонците от него? Той единствен знаеше за готвената инвазия. Защо просто не го убиеха? Единствената причина да не го сторят бе, че ценността на предполагаемото му знание оправдаваше риска да го държат жив. Тогава защо не го измъчваха? Отблизо бе станал свидетел на брудуонските мъчения и знаеше, че без значение колко е силна волята му скоро щеше да им се моли да го изслушат. Значи някой по-висшестоящ от тях искаше да го разпитва.
Но кой? Със сигурност не този, който го бе разпитвал в Андратан — освен ако не възнамеряваха да го разпитват за бягството му. Ала защо биха го влачили през лицето на света, само за да говори за сигурността в замъка? Манум можа да измисли само един отговор. Някой друг, вероятно съперник на брудуонските управници, искаше да получи информация от него.
Размишлявайки над тази си догадка, Манум се убеди, че правилно е разчел ситуацията. Андратанският инквизитор бе питал много неща, но неизменно се бе връщал към един въпрос: кой или какво беше „Десницата“? Бе му станало ясно, че Манум не знае нищо и разпитът бе приключил. Сега мъчителите му искаха да знаят същото: къде беше „Десницата“? Не можеше да работят за гласа от Андратан.
Значи кой, какво или къде се намираше тази „Десница“? Всичко се свеждаше до това питане. Убеден бе, че е свързана с предстоящата инвазия. Някакъв могъщ воин или тайно оръжие, някакво тайно общество, представляващо заплаха за плановете на Неумиращия. Мислено изреди всичките си познати, всички хора, за които бе чувал, всяко място, организация или предмет, които му бяха известни. Година след година, място по място премисли живота си. В края на седмицата потвърди това, което знаеше: нищо. Никога не бе виждал или чувал някой или нещо, което с каквито и да е произволни асоциации да определи като „десница“. Бе любопитен да узнае какво е нещото, тъй усърдно търсено от брудуонците; ала същевременно бе благодарен, че не знае. Ако не успееше да избяга, несъмнено щяха да го измъчват. Ако наистина нейде из фалтанските земи съществуваше някаква могъща тайна, то бе по-добре Манум да не я знае.
По време на едноседмичния престой брудуонците почти не говореха. Нито разпитваха Манум, нито разменяха думи помежду си. Вместо това седяха на столове напълно неподвижни, сякаш вглъбени в себе си. Търговецът вече бе виждал това по време на пътуванията си — брудуонските селяни практикуваха умение, наречено мул, включващо дълги периоди на медитация. Нуждата бе принудила Търговеца да се научи да го практикува, но го определи като загуба на време. Доколкото разбираше, мнозина брудуонци медитираха, когато им предстоеше да вземат важни решения от типа кога да имат деца, кога да сключат брак и тъй нататък. Предполагаше се, че мул възстановява енергията и спокойствието, ала Манум бе живял сред брудуонски селяни и се съмняваше. Но може би воините бяха по-умели от онези, които той бе виждал.
Едно утро брудуонците без предупреждение сритаха пленниците си и старата рутина започна отново. Манум уморено се облече и изяде предоставената му дажба, подчинявайки се механично на излаяните от брудуонския главатар заповеди. Отвън вече чакаха Индретт и феннито. Манум стрелна с поглед любимата си и със задоволство отбеляза, че тя е наддала малко тегло, а белезите са по-избледнели. Ще се нуждаеш от цялата си сила, обич моя. Все още ни предстои дълъг път. И един ден те ще допуснат грешка; един ден ще се възползваме от отворилата се възможност и тримата ще избягаме. Или ще бъдем освободени. Надеждата се простираше редом до неизбродените мили от пътешествието. Колкото и да бяха те.
През последните няколко дни от пътуването на Компанията, времето бе решило да лее дъжд отгоре им, влажен източен вятър се стараеше да влоши положението им, като усилията му се провалиха единствено при фодрамите, които изглеждаха доволни от валежа.
— Или дъжд, или комари — обясни парцаливият. — Наситихме се на комарите, избираме дъжда!