Хауфутът замълча.
— Тогава ти и приятелите ти дойдохте. Бях щастлив, защото бях предрекъл появата ви и знаех много за приключението ви. Помислих си, че мога да ви помогна, като по този начин погася вината си. Вместо това ти помогна на мен да преодолея болестта и да надвия гордостта си.
Грижите ти за мен бяха безценен дар. Зная, че липсата на себеувереност те накара да останеш с мен, но все пак ти даде от себе си на странник, когато сърцето ти бе с останалите. Чувах те през нощите: Чудя се къде ли са сега? Надявам се Кърр да ги води добре! Твоят подарък към мен ти е коствал много.
Години наред разчитах единствено на себе си. Сега трябва да призная, че имам нужда от другите. Че в тази пещера съм безполезен. Че в едничка постъпка се съдържа повече добродетел от години размишления. Ти ме свали от щанда, почисти ме и ме приготви за бъдещата ми употреба, за което ти благодаря!
Отшелникът се поклони доземи, русите му коси обърсаха каменния под.
— Колкото и странно да звучи — хауфутът също се поклони, неволно увлечен в разговора, — болестта ти се отрази добре и на мен. Пристигнах тук готов да се откажа и поема към дома, дори и това решение изглеждаше непосилно. Чувствах се ненужен, в тежест на приятелите си. Ала през последния месец научих, че това не е така, че все още би имало полза от мен, дори и да не е бляскавата слава на водачеството, както си представях. Доволен съм и съм готов отново да се присъединя сред людете.
Отшелникът се изсмя.
— И двамата трябва да благодарим на Десницата на Най-възвишения! Може би когато отидем в Инструър, ще говорим с него за това.
Хауфутът поклати глава. Може би трябва да съм благодарен за няколкото минути яснота. И все пак вече не се съмняваше, че скоро щяха да са на път към пищната столица на фалтанските кралства.
На сутринта имаше лек дъждец. Лийт се изправи бързо, протегна се, разтри изморени крака, облече се и се приготви за пореден ден на пътя. Само дето въпросният ден бе този, от който винаги се бе страхувал. Последният.
— Може би брудуонците са поели по Фиананския друм — предположи Перду, докато закусваха.
— Ако са искали да отиват на юг към някое пристанище като Сиенан, защо им е на първо място да поемат по Западния път? — Кърр бе прехвърлял из ума си този аргумент многократно. — Очевидно възнамеряват да се приберат вкъщи по възможно най-краткия път.
— Добре, може това да е било първоначалното им намерение — продължи феннито. — Ала ти самият каза, че са нямали представа колко сурова е северната зима. Не е ли възможно да са изоставили пътя и да са тръгнали по по-лесен? Или да са тръгнали на юг, просто за да оцелеят?
— Тогава щяхме да ги засечем — рече Уайра.
— Сега нищо не можем да сторим — сопна се Кърр. — Ако са продължили на юг, то ние също ще ги последваме по Фиананския друм. Ако са се качили на кораб, ние също ще ги последваме по вода. Или може би някои люде са решили да се откажат?
— Не, разбира се — отвърна Уайра. — Просто обсъждаме дали си е струвало да поемаме по Южния маршрут и да изоставяме следването на брудуонците.
— А нима имахме избор? — намеси се брат му. — Забрави ли Ролейстоунския мост? Не вярвам, че бихме оцелели в Уитвества без помощта на фодрамите, тъй че дори и да бяхме прекосили реката, щяхме да умрем на пътя. Ако питате мен, такава съдба е сполетяла брудуонците и пленниците им.
— По който и път да са тръгнали, каквато и съдба да ги е сполетяла — ще разберем — споровете вече дотягаха на Кърр и той сложи край на обсъжданията.
Пътят се виеше по долните склонове на планината и скоро Уитвества лежеше разстлана пред тях. На места гората проредяваше, а други места бяха прораснали наново, очевидно възстановявайки се след някакво бедствие, спуснало се по планината. Често пътят преминаваше през места с черни скали, по които нищо не растеше. От цепки в скалите се издигаше противна миризма, а на едно място локва вряща кал бълбукаше досами пътеката.
Ръмежът се усили в постоянен дъжд и Компанията спря, за да извади наметалата си. Почвата се размекна, листата се отърсваха върху пътниците. Въздухът натежа от мъгла, влага и миризмата на сяра. Пътеката продължаваше да се изкачва нагоре.
По средата на утрото Компанията спря. Западният път се изравняваше, обикаляйки из склоновете на Щефл на поне хиляда фута над равнината, ала нито тя, нито планината можеха да бъдат видени. Мъгла се виеше по склоновете, покрила дърветата и храстите с влажен слой, пръснала бисери из паяжините, погълнала всеки звук.