— Извадете мечовете! — заповяда Кърр с дрезгав шепот, докато тичаха. — Първата група ще прекоси моста и ще се скрие сред дърветата от другата страна. Втората група ще остане тук.
Мостът се появи пред тях — дълъг шестдесет фута, издигащ се на около осемдесет фута над реката. Огромни дървета с оголени клони надничаха над стръмната пропаст, сякаш стичащите се по планината води бяха отмили почвата под тях. Реката в дъното на пропастта течеше пенесто кафява, набъбнала от обилните дъждове, все още падащи нейде от дясната им страна.
Кърр и Фарр изучаваха моста, разменяйки си кратки думи. Четири здрави въжета го задържаха, разцепени трупи оформяха рискован път над пенестите води. Първата група бързо прекоси моста, залюлял се при преминаването им един по един: Фарр, Перду, Хал, Стела. След миг изчезнаха сред отсрещните дървета.
Кърр се обърна към Уайра и Лийт:
— Прикрийте се! — изсъска той. — Аз ще се оглеждам за брудуонците. Да се надяваме, че не са променили формацията си. Ще оставим воините да минат и ще ги хванем в капан на моста. По мой знак ще изскочим на пътя и ще прережем въжетата.
— Не е ли по-добре да ги претрием сега, оставяйки моста да се държи на косъм? Така ще сме сигурни, че ще падне от един удар.
— Добра идея. Чакай тук, Лийт. Уайра и аз ще се заемем с моста.
Лийт се почуди как щяха сетне да прекосят реката.
След няколко минути другите двама се завърнаха зад прикритието на дърветата.
— Хубаво се сети да отслабим въжетата — отбеляза Кърр. — Иначе още щяхме да сечем, когато брудуонците се спускат отгоре ни!
Секунди по-късно Перду чу стъпки да се разнасят по пътя. Сега е моментът, помисли си той. Разнеслият се звук бе хрущене на чакъл, което на слушащите иззад дърветата се стори като излязло изпод краката на армия. Мислех, че ще са само трима. Някой излезе иззад завоя.
Висок, обвит със сив плащ и сурово лице, с поставена на дръжката на меча ръка, водачът крачеше по пътя. Образът му се запечата в ума на Перду. За миг воинът бе погълнат от виещата се мъгла, която се разнесе, за да разкрие придружаващия го втори брудуонец. Скъсиха крачка и се отправиха към въжения мост. Феннито притаи дъх.
От мястото си сред дърветата, Лийт виждаше другия край на моста. Шумът на водата поглъщаше всички други звуци, така че воините изникнаха без предупреждение. Той се вцепени и мислите захвърчаха из ума му, като че бяха струи на наводнение. Какво следва? Къде са родителите ми? Дали първата група е била разкрита?
Перду по-скоро чу, отколкото видя първия брудуонец да стъпва на моста. В същия миг третият воин се появи, пришпорващ напред пленниците: ето я Парлевааг, а онези двамата трябва да са родителите на Лийт и Хал. Изглеждат изтерзани, помисли си Перду. Надявам се да съумеят да не се пречкат.
Сега двамата воини бяха прекосили наполовина моста. Къде са пленниците? Живи ли са още? Притеснението за родителите му надви страха на Лийт, така че когато Кърр го потупа по рамото, той незабавно скочи с ръждив меч в ръка. Кърр, Уайра и Лийт изскочиха изсред дърветата и се озоваха до моста, преди воините да осъзнаят какво става. С вик те изтеглиха мечовете си и се втурнаха напред по моста. Лийт и Уайра сечаха въжетата: едно, две, сетне три бяха откъснати. Заедно се хвърлиха да отрежат и последното въже.
Брудуонците осъзнаха грозящата ги гибел, видяха, че няма да могат да прекосят моста навреме, обърнаха се и затичаха обратно. Последен замах на меча на Уайра — и нишките на въжето бяха разкъсани. Дордето брудуонците търчаха към твърда земя, мостът под краката им полетя към реката. Отчаяна ръка се опита да се залови за надвесен клон, ала не успя — въжета и трупи се удариха в камъните и мостът остана да виси само на въжетата от другия бряг.
При вика Фарр изскочи от скривалището си с рев, следван от останалите от групата. Моментално тримата пленници се хвърлиха настрани към дърветата, оставяйки самотния брудуонец лице в лице с четиримата си противници. За миг никой не помръдна, сетне, с жестока усмивка, скривила чертите на мрачното му лице, воинът бавно изтегли закривения си ятаган. Стоеше уверен в собствените си сили, изчаквайки храбростта да напусне враговете му.
— Достатъчно! — просъска Фарр. — Вие убихте баща ми!
Той изтегли меча си и се хвърли към високия боец, следван от Перду, Хал и Стела. В яростта си винкулчанинът изглежда бе забравил за останалите и не възнамеряваше да се възползва от помощта им. Бясно замахна с яростен рев, но воинът го отбягна с лекота, сетне разсече въоръжената му ръка. С болезнен вик Фарр изтърва меча си. Воинът само се усмихна.