Мъжът в сиво достигна края на моста и спря. Кортежът му остана на почтително разстояние след него. Пълномощникът на Малаю се приближи, водейки избраните велможи, забравили красноречивите си слова в лицето на изправеното пред тях присъствие. Приближиха се; сетне фигурата рязко направи жест с ръката си, въздухът потрепери и пълномощникът и сановниците замръзнаха, приковани в магията на Неумиращия. Нещо пламтящо и непоносимо остро проряза ума му, нетърпима болка, разкрила най-съкровените му мисли и мотиви като вътрешностите на изкормена риба, мятаща се върху дъските на кея — и изчезна така рязко, както и бе започнало. Ако не бе застинал, пълномощникът щеше да се строполи.
Фигурата отново пристъпи напред, привидно носейки се във въздуха над пристана, сякаш движена от някакво нечовешко приспособление, докато не се изправи лице в лице с пълномощника. Не съществуваше по-дълбок страх от този. Очите на повелителя му… те бяха бездни, отвеждащи в мрачните ями на подземното царство, немигащият, присмехулен взор на хищна птица, обмисляща по какъв начин да разкъса жертвата си. Рязко влиянието бе вдигнато от тях и пълномощникът незабелязано се изпусна, когато около него една трета от сановниците се стовариха мъртви на земята.
— Лоялност.
Жестокият глас на Повелителя на Брудуо отекна из пристанището и града, усилен от магичните му умения, макар думата да бе едва прошепната.
— Изисквам лоялност.
На някои от събраните там се стори, че думата раздира плътта им като кинжал; други усетиха гласа като вила, ровеща се из тайните им помисли. Никой не остана незасегнат.
— Лоялността трябва да започва от онези, които искат да ми служат. Вижте! Изпитах слугите си и открих стаени предателски мисли в кътчетата на сърцата им. В чест на събитието, началото на войната, която ще разпаля срещу нашия враг Фалта, дарих им милостива смърт. Не ще е винаги така.
Тълпата се взря в неподвижните тела, свидетелстващи за милостта на господаря, и неспокойно мърморене се разнесе.
— Не се лъжете, не съм заблуден. Мнозина от събралите се тук се съмняваха в екзистенцията ми. Някои все още се съмняват! Сто години е много време — за такива като вас. Ала за мен са нищо. Нищо! За съмняващите се имам следното послание: Повярвайте!
И тъй умело бе словоплетството на Рушителя, че мнозина с по-слаба воля от събралите се откриха, че съмненията им са изчезнали дори без тяхната намеса.
Неумиращият пристъпи напред, завъртайки се, докато не застана с лице към група от насъбраните на около петдесет ярда.
— Чувам те, синко — прошепна той с глас, прозвучал като стържене по дървесина и протегна ръката си, посочвайки сред тълпата. — Чувам мислите ти.
Тълпата се заотдръпва от нещастния побледнял мъж, докато около него не се образува широка празнина.
— Съзирам съмнението в сърцето ти, синко.
Мъжът изглеждаше на ръба на припадъка. Вероятно единствено магията на сивата фигура го крепеше да не се срине на земята.
— Като знак за всички съмняващи се, призовавам те при себе си. Ела.
И той стисна ръката си в пестник.
Дордето думата бе произнесена, мъжът се издигна във въздуха и се понесе над водата, като подхванато от вятъра перце, за да се приземи в краката на Повелителя на Брудуо.
— Стани.
Самите думи изправиха мъжа на крака — или поне така се стори на наблюдаващите. За момент той се намери вцепенен от погледа на Неумиращия.
— Е, усъмнени, съмняваш ли се още?
Мъжът енергично разтърси глава, ала фигурата не му обърна внимание, протягайки лявата си ръка с полузатворена длан.
— Зная как да изтрия съмнението от сърцето човешко. Чувстваш ли ръката ми в гръдта си?