Ала най-великото откритие, истината, която го бе направила това, което беше в момента, принадлежеше сал нему. Само той знаеше как да прави магии, като използва силата на другите.
— Приближи се, приятелю — с дружелюбен тон рече Рушителят на пълномощника на Малаю. — Гледай и се учи.
И той постави ръка на рамото на пълномощника. Може пък да съм спечелил благосклонността на господаря в крайна сметка, помисли си с учудване мъжът.
Огънят пращеше; Неумиращият протегна ръка сред пламъците и поръси малко от прахта в пламтящата му сърцевина. Сетне дръпването — от следовниците и от глупавия пълномощник, който можеше да управлява провинцията си с далеч по-здрава ръка — и пламъкът привидно отслабна, сякаш поглъщащ се сам — или нещо друго. Бавно промени цвета си до тъмносиньо, като наранен — цветът на използваната кръв.
Лицата на следовниците му пребледняха, както ставаше винаги, когато господарят практикуваше магия, макар никога да не разбираха защо. Той внимаваше да увеличава изсмукването много бавно, разпределяйки го равномерно между всички. Ала с пълномощника нещата стояха другояче.
— Нещо не е наред ли? — дойде тихият въпрос.
— Не, господарю, наистина… — ала мъжът се строполи до огнището, лицето му бе тебеширено, а устните посинели.
— Пълномощникът е уморен след напрегнатия ден. Погрижи се да бъде настанен в спалнята си — обърна се Повелителят на Брудуо към един от слугите си.
— Да, повелителю — той понесе отпуснатото тяло през извитата врата и извън стаята привидно без усилие, макар денят да се бе оказал изтощителен и за него самия.
Пламъкът вече се бе успокоил, показвайки, че връзката вече е установена, и внезапно безплътен глас проговори от синия огън.
— Велики господарю, това е слугата ти Деорк. Стоя в очакване.
— И къде точно стоиш? — Рушителят скулптира словоплетството си в нещо, образно казано, наподобяващо дървен чук. Не вървеше да бъде притворен с Деорк: верен лейтенант, изпълнен с интелект и амбиция, той би станал отличен наследник на Неумиращия, като се изключи очевидното безсмъртие на последния. Деорк щеше да разпознае всеки опит за заблуждение, предпочитайки да разчита на сила и жестокост — в това се състоеше силата му; и слабостта, разбира се.
— Край Алениус, господарю, Лешоядова гуша. До две седмици ще бъда в Еренмал; няколко седмици след средата на лятото ще пристигна в Инструър.
— Движил си се добре — Неумиращият позволи малко одобрение да се процеди през огнената връзка.
— Да, повелителю. Конете, с които се сдобихме от Нагорж, доказаха издръжливостта си и могат да изкарат още. Могат да се мерят с най-доброто, което Биринжх може да предложи. Ще пристигна навреме, за да изпълня волята на господаря.
— Ами своенравните ми Повелители на страха? Някакви новини от тях?
— Нищо не зная, господарю.
Ах, Деорк, чувам резонанса. Трябва да знаеш, че го чувам. Не лъжеш, ала не ми казваш всичко, което знаеш. Рушителят поклати глава. Подобни неща наистина го натъжаваха. Да, можеше да задава въпроси, докато не принудеше лейтенанта да разкрие всичко. Или можеше да го измъчва през синия огън, докато онзи не разкриеше тайните си, макар Деорк да притежаваше значителна сила и щеше да отнеме известно време. Ала и в двата случай Деорк щеше да стане безполезен. А на силните мъже трябва да бъде позволено да имат своите тайни, нали тъй? Значи знаеш нещо за воините, но не и къде са? Няма значение. Не могат да ме наранят. Вече никой не може да го стори, не и сега.
— Очаквам да узнаеш — отвърна многозначително. — Ако действат в отговор на нечии други заповеди, значи съм бил предаден. Заблудени са, ако смятат, че изпълняват моята воля.
— Да, повелителю.
Усещам страха му. Той също е замесен. Неумиращият знаеше, че може да се пресегне и да получи отговора, ала се сдържа. Ще ти оставя малката тайна. Ала един ден ще трябва да ми кажеш.