— Не ме проваляй, храбри капитане — рече Рушителят, позволявайки тънък оттенък на подигравка да се влее в пламъка. — Трябва да са готови за деня, в който ще прекося портите на Инструър в триумф.
— Как бих могъл да ви проваля, велики господарю? — бързо като светкавица долетя отговорът. — Изпълнявам твоя план, а твоите планове винаги са безгрешни.
Повелителят на Брудуо се изсмя — гръмък, сърдечен смях, който можеше да бъде разпознат от онези, които бяха живели в Долината на Дона Михст, ако всички не лежаха мъртви от две хиляди години. Знае, че зная нещо — в природата на синия пламък е да разкрива нещо от мислите на другия — и продължава да се шегува. Деорк, Деорк, може би в крайна сметка ще те оставя да живееш.
Пълномощникът на Малаю трепереше между копринените завивки. Беше болен, знаеше това, и се чувстваше много по-зле в сравнение с времето, когато дребната малка отрепка, минаваща за негов син, се бе опитала да го отрови. Ала сега нямаше срещу кого да нанесе удар; нямаше труп, който да закачи на портите. Или по-скоро имаше, ала никой не се осмеляваше да вдигне ръка срещу него.
Направи ми нещо, усетих го. Пълномощникът знаеше, че е била направена магия, и че в резултат се е почувствал зле. Той ме изцеди. Изсмука нещо от мен, за да направи гнусния си син пламък. Бе почувствал, само благодарение на факта, че личният аптекар на баща му разбираше от селска магия и през последните шест месеца преподаваше на пълномощника основните неща на това могъщо умение. Това бе изострило сетивата му.
Ами ако Рушителят — в гнева си не можеше да го нарече господар — ме повика отново? Ще се подчиня ли? Ще чакам ли като жертвено агне силата му отново да ме нарани?
Чакай. Какво казваше старият Фрейна? „Не вземай решения в присъствието на магьосници, защото те могат да прочетат мислите в главата ти, първо най-силните. Не мисли за това, отдалечи се от решението си, остави ума си сам да се занимава с него, без волята ти да се намесва.“
Ще трябва да ида, ако ме повика. Алтернативата бе дори още по-лоша. Изстена; тялото го болеше, главата му пулсираше от болка. Остави мислите настрана, мисли за сън. Не оставяй думата да се оформи. Мисли за нещо друго.
Отмъщение.
Повелителят на мрака седеше сам в притъмнената приемна; единствената светлина идваше от проблясващите въглени в камината. Не спеше. Никога не го правеше. Така че чу мисълта и я проследи до ума, който се опитваше да не мисли за нея.
Виж ти, значи червеят се надига под ботуша на господаря. Той се усмихна, фин жест, неразличим от озъбване. Ще бъде забавно.
Глава 18
Траурните полета
Времето минаваше незабелязано, а членовете на Компанията стояха хванати за ръка, гледащи към неподвижните форми пред себе си — обвития в сиво брудуонец и златокосия младеж от Мьолкбридж. Над тях сивите мъгли се завихряха, тласнати надолу по склоновете от хладния, серист бриз, придал острота на следобедния въздух по стръмнините на Щефл.
Бяха успели, бяха надвили Повелителите на страха, спасили Манум и Индретт и, колкото и непостижимо да бе изглеждало, бяха заловили един от брудуонците. Ала никой не празнуваше. Компанията се чувстваше по-скоро шокирана. Продължилото седмици преследване бе приключило внезапно, слисвайки преследвачи и бивши пленници. Възпитаният, сладкодумен младеж от Винкулен бе изчезнал, оставяйки проснато тяло и куха болка.
Фарр пръв наруши обхваналото ги настроение. Отиде до вързания воин и го побутна в ребрата с ботуша си.
— Струваше ли си отмъщението ни? — рече тихо, като на себе си, ала всички го чуха. — Заради това?
Никой не му отговори.
Подмина поваленото тяло на брат си и коленичи до мъртвия брудуонец. Във внезапен изблик на ярост обърна трупа, стисна меча на Лийт и дръпна рязко, като за малко не се претърколи, когато острието изскочи.
— Ако стотица наръгвания можеха да върнат брат ми, щях да го направя! — викна той, а зад гърба му излетя птица, стресната от внезапния шум. Загърбвайки мъртвия воин, хвана меча с две ръце, без да обръща внимание на болката в наранената си десница, и го вдигна високо над главата си. Глух за виковете на останалите, заби го дълбоко в земята на инчове от главата на пленника.
— Нека това за вечни времена остане като паметник на брат ми! — изкрещя с толкова отчаян глас, че сърцата на останалите щяха да се пръснат от мъка. След това приседна на каменистия друм, отпуснал главата си в ръце, неутешим.