Манум и Индретт седяха на едно повалено дърво, няколко фута встрани от Компанията, недокоснати от тъгата им. Тя бе отпуснала глава на гърдите му, почивайки си тихо, мълчаливо, позволявайки на страховете и болката от седмиците мизерно и унизително пленничество бавно да се оттекат от ума й. Хал бе приклекнал край тях и с тихи, бавни слова предаваше всичко, случило се от Средозимника насам. На свой ред те му разказаха за преживяното в плен на брудуонците. По някакъв начин самото говорене докарваше облекчение — Манум и Индретт позволяваха на напрегнатостта да ги напусне, щастливи след толкова време отново да са със семейството си.
— Къде е Лийт? — запита Индретт, нетърпелива да види сина си.
— Отиде да доведе Кърр от другия бряг — рече Хал. — След повалянето на моста може да му се наложи да се отдалечи на известно разстояние, за да открие подходящ брод. Скоро ще се върне.
— Наистина ли всичко свърши? — прошепна тя на Манум.
— Да — отвърна той, заровил пръсти в косата й. — Поне за нас.
Няколко крачки надолу по пътя Перду и Парлевааг тихо си говореха, езикът им неразбираем за останалите. Ръката на мъжа бе лошо ударена — тоягата на брудуонеца се бе стоварила отгоре й с изненадваща сила и кокалчетата вече бяха отекли. Знаеше, че трябва да я умие и сетне превърже, ала раните на останалите изглеждаха по-важни.
— Как се отнасяха с теб? — запита Перду.
— Недобре — отвърна тя, прокарвайки пръсти по белега на бузата си. — Това бяха животни, наметнали човешка кожа. Ще ми се да ме бяха убили заедно с Хорстааг.
Тя говореше за мъртвия си съпруг с кух глас, ужасяващ с безчувствеността си.
— Нямах възможност да го погреба, да го подготвя за срещата му с Куали. Кой знае къде броди сега?
— Те… нараниха ли те?
Перду бе загрижен, ала също и донякъде сдържан. Не бе я познавал добре; жените на фенните бяха считани за собственост на съпрузите им и говоренето със сама, семейна жена бе повод за обявяване на дуел или наказание от вожда. Тя бе млада, от северните части на Мирвидда, само това знаеше. Бе познавал Хорстааг — бяха ловували заедно из Скимрия, бяха откривали дирите на легендарните мамоти. Натъжаваше го да мисли за смъртта му. Ала през цялото време, прекарано заедно, не бяха обсъждали семействата си, защото така изискваха нравите на фенни.
— Тези мъже бяха прекалено целенасочени за подобно нещо — отвърна тя. — Непрекъснато ни пришпорваха, рядко ни хранеха, не ни позволяваха да говорим. Понякога аз и другата жена успявахме да разменим по няколко думи и тя ми разказа какви са те и какво правят.
— Сега си в безопасност — окуражително рече Перду.
— Да — в отговора й се долавяше съмнение, тя огледа напълно непознатия пейзаж, хората, които не познаваше, вързаната фигура на един от мъчителите й. — Да, в безопасност съм.
Стела стоеше настрани от другите със скрити под качулката очи. Когато Манум подхвърли нещо към нея и когато Хал се опита да я заговори, тя се обърна към тях, повдигна кафявите си очи и взорът й премина през тях с ужасяваща напрегнатост. Умът й бе обзет от Уайра, крещящ името й в предупреждение, проблясъка на слънцето върху изсвистялото острие и падането му на земята, с което в прахта се строполяваха всичките й мечти и надежди… проблясък — крещи името й, острието се спуска, той се свлича на земята, мълвейки името й с умиращи устни… проблясък — изправя се на крака и се хвърля към брудуонеца в отчаян опит да спаси живота й… проблясък — той клюмва като увехнало цвете, мрак и студ изпълват света, тя спира да вижда и чува… О, Най-възвишени, вцепененото й, себепредателско сърце отказваше да тъгува за него, мислейки си за очакващия я живот в затънтено северно селце, гордо показвана по празниците от съпруг-хаймана с груби ръце… ръце… Тя пищеше ли, пищеше в главата си, ала никой не я чуваше, никой не идваше да я освободи; омразната визия за бъдещето изглеждаше неизбежна.
Мина час, преди Кърр най-сетне да стигне до мястото, където цялата Компания го чакаше. Обгърна сцената с един поглед. Две тела, едното на брудуонец, другото — Кой е това? — Уайра, брудуонски пленник, останалите чакащи търпеливо, без сериозни рани. Победихме! Успяхме! Манум и Индретт бяха живи и здрави, усмихващи му се, ала изглежда търсещи още някого — кого? Той бързо преброи.