Мислите му се насочиха към най-младия му син. Образът на Лийт изникна пред него — непохватността му в Пиесата на Средозимника; будните, интелигентни очи, тъй често помрачавани от страх или неувереност; изплашеният младеж с вдигнат меч, олюляващ се между страха и храбростта, докато се приближава към загърбилия го брудуонец. Загадка; момче, най-силно нуждаещо се от баща си, точно когато него го бе нямало. Дръж се, Лийт! Идвам.
Фарр се изправи да посрещне утрото. През нощта силен източен вятър бе разнесъл облаците, донасяйки със себе си миризмата на сяра от върховете на Щефл. Настъпваше ярък и ясен ден, като че нищо не се бе случило през нощта.
Той коленичи за няколко минути до купчина пепел край Западния път, сетне прекара около час в претърсване на бреговете. Някакво животно бе глозгало двете тела под счупения мост — с изключение на това, нищо не бе преминавало покрай течението. Нямаше и следа от Лийт.
Някакъв импулс го подтикна да се изкачи по склона. Скоро се озова на рид, който се издигаше над короните на дърветата и на откритото можа да ускори крачка. След много минути изморително усилие се обърна да огледа гората.
И отново, както когато бе наблюдавал разтопяването на Мосбанк, гората превзе възприятията му. Този път усещането за жизненост, сигурност, спокойствие и радост бе дори още по-силно. Необратимо потъна в него. То му предлагаше уединение, убежище, което никога не бе откривал по голите склонове на Винкулен. Тук имаше честност, откритост — както в гората, така и в обитателите й, които му предлагаха надежда. Вероятно можеше да бъде повече от досегашното си аз.
В тези гори има вълшебство, помисли си, докато наблюдаваше как пролетните цветове под него стават по-ярки, нашарени от слънцето и сенките. Тук има песен, която може да бъде пята вечно; задача, която никой не би съумял да изпълни през живота си. Той се изсмя на себе си. Чуйте го само Фарр Сторрсен, философа. Може би трябва да се присъединя към отшелника в студените му пещери! Ала напук на усещането за глупост, около него имаше нещо — ярка светлина, която не го напускаше.
Фарр се обърна и погледна към утринното слънце; шокирано осъзна, че е изминал час, откакто се бе изкачил от реката. Останалите сигурно бяха готови за тръгване или дори го търсеха, страхувайки се, че той също е отвлечен от незнаен враг.
Докато оглеждаше хоризонта за последно, забеляза дим далече на юг. Напрегна очи, но дори острият винкулчански взор не успя да открие източника му. Обаче го побиха тръпки при мисълта какво можеше да означава това и бързо заслиза надолу към останалите.
Какво ще правя сега? Как ще избегна съдбата си?
Стела прекара ранните часове на зората, разхождайки се по върха на скалата, дирейки отговор на дилемата си. Няма да го понеса, ако ме накарат да се върна в Лулеа, каквото и да правят, няма да го сторя, няма да бъда съпруга на подобен скот. Очите й постоянно отскачаха към мястото край друма, отвъд спящите членове на Компанията, където Уайра бе дал живота си за нея. Защо, Уайра, защо? — крещеше тя в самотата на мислите си.
Защо трябваше да умираш?
Тя потръпна, докато влагаше цялата си страст, цялата си концентрация в образа на Уайра, все още жив и с нея; ала пепелта на кладата си остана там, разнасяна на пресекулки от сутрешния ветрец, и унизителната самота се надигна в нея, обгръщайки я в гибелните си обятия.
— Ако ти не го искаш, насочи го към мен! — бе й казала Фаня, когато Стела най-сетне бе събрала смелостта да каже на някого за домогванията на Друин. — Хайде, Стел, не може да е толкова зле. Трябва да се омъжиш за него, това е твой дълг. Пък и той е… я се огледай! Кой в Долината може да се мери с Друин? — тя бе започнала да изброява съперниците. — Дамиш? На него само лов му дай. Глоан бива, стига да не се доближаваш на по-малко от шест фута до него. Фирич? Едва помни собственото си име. Стенд? Той е хлътнал до уши по Анезел — и още по-добре, викам аз. Лийт? Още е малък. Знам, че ти е връстник, обаче в действителност е още бебе. Хал? Че той интересува ли се от момичета въобще? После идва Ланка от Бруксайд; майка му никога няма да му позволи да се ожени за девойка от Лулеа. Оттук до Вапнатак, Друин е единственият подходящ. Не се възгордявай толкова, Стел.
Горда? Стела изсумтя. Бих сторила всичко; няма публично унижение, което не бих изтърпяла; бих се омъжила за което и да е от останалите момчета, та дори и за някой от овдовелите фермери; каквото, каквото и да е… О, Уайра, така се нуждаех от теб! Те не познават Друин, никой от тях не го познава. Идеалният изход би бил да се върна в Лулеа и той да се е преместил, или да е умрял, или… Може би ще постъпи доброволец в армията, когато тази прословута война най-сетне настъпи, може би ще го убият…