Ако изобщо някога се върнем в Лулеа, няма да е веднага. Все още се движим на изток, все още имаме задача, която може да се проточи с месеци — колкото по-дълго, толкова по-добре. Друин — и останалите — ще си помислят, а вероятно може би вече мислят, че съм мъртва; може би той ще се ожени за друга, преди да се върнем. Вероятно Фаня… Зародилата се у нея надежда бе толкова силна, че чак й призля. Дано е така! Ако има някакъв начин да предотвратя връщането ни в онази жалка долчинка, ще го сторя. Нека сключат брак! Нека забравят за мен!
Седна на едно паднало дърво, повалена от сполетялата я тъга, и зарови лице в шепи. Нямаше с кого да поговори; бе убедена, че останалите няма да разберат. Ако се приведеше напред, можеше да надникне отвъд ръба, надолу, където се виеше сребърната река. В мъката си можеше да си представи как скача от ръба, а скалите стремително се приближават…
Манум и фодрамите продължиха пътуването си призори след няколкочасова почивка под подгизналите от дъжда листа. Горяните се бяха разделили на няколко малки групи и разпръснати в широк фронт, търсеха следи.
Въздухът бе мъглив, като че мъгла бе долетяла от юг. Манум се закашля, а очите му се възпалиха. Това не е мъгла. Гората гори! Фодрамите ускориха крачка, започвайки да подтичват.
Излязоха от гората насред най-гъстия дим. Нещо гореше пред тях — не, имаше огньове на няколко места по поляната. Пламъци облизваха стволовете на младите дръвчета вдясно. Манум се вгледа по-внимателно. Не, това не бяха дръвчета, а копия. Редици копия. Още няколко мига продължи да се вглежда, сетне се извърна ужасен. Копията бяха забити в горящите тела на мъже, жени и деца.
Навсякъде из поляната мъжете закриваха лицата си. Някои плачеха открито, като пушекът допринасяше за сълзите им. Лидерът мрачно обхождаше хората си, утешавайки онези, чиито близки бяха отвлечени от уайдузите. Манум си мислеше, че е привикнал към ужаса, ала не се оказа прав. Как може да съществува подобна жестокост? Защо хората вършат подобни неща? Бе невъобразимо.
Лидерът обикаляше редиците копия, неговото лице също бе насълзено, докато поразеният Търговец седеше на земята, страхувайки се да потърси сина си сред овъглените останки. Времето бе спряло — сякаш самото утро бе забавило крачка, удивено от извършеното пред него насилие.
— Тук не са всички пленници — рече лидерът. — Трябва да продължим.
— Продължаваме! — изкрещя пресипнало един мъж. Съпругата му лежеше скълцана в полето.
Никой друг не проговори, ала Манум усещаше гнева и тъгата в задимената атмосфера. Тези по принцип добродушни хора, винаги смеещи се и готови за речи, бяха слисани от гледката. Скоро шокът щеше да се превърне в гняв. Какво ще правят?
Дали синът му също лежеше там? Търговецът не искаше да търси сам сред страховитите колони, ала си наложи да се изправи на крака и си пое дъх. Велики боже! Що за ужас трябва да е изпълнил това място? Той гърчеше лице, докато крачеше край страховитите тръстики. Обхождаше редица след редица, борейки се с обземащото го замайване, докато се взираше в търсене на лицето, което се страхуваше да открие. Изглежда мина цяла вечност, преди да достигне края им, ала най-сетне премина всички копия, без да открие сина си. Облекчението почти го подкоси.
Началникът остави няколко пазачи на поляната, сетне бързо поеха на юг, в непознати от обитателите на Уитвества земи.
Лийт и останалите пленници влачеха крака из гората, вкочанени от болка и глад. В края на всеки ден им бе позволено да потънат в сън за няколко часа на студената, обсипана с борови иглички земя; още преди утрото ги разбуждаха и ги пришпорваха напред, като не им даваха нито храна, нито вода чак до вечерта. Никому не бе позволено да говори по време на уморителното крачене на юг. Пленниците бяха овързани заедно, но Лийт така и не знаеше имената нито на момчето отпред, нито на жената зад себе си. На седмия ден — поне доколкото можеше да прецени — едно от челните момчета се строполи и не можа да се изправи. След миг бе отрязан от останалите и блъснат в едно дърво. Малко момиченце — вероятно негова сестра, защото косите им бяха един цвят — заплака. Продължиха напред, оставяйки момчето. След малко момиченцето спря да плаче и само шумът на стъпките нарушаваше горската тишина. След седмица подобно отношение Лийт не се интересуваше дали ще оцелее или не.