Пленниците бяха прекалено уморени, за да забележат, че земята започна да се устръмнява. Дърветата продължаваха да се издигат край тях, ала с преминаването им на юг в по-топли земи гората се променяше. Дърветата, които на север растяха много по-високи, с голи стволове, тук бяха обвити с пълзяща растителност, а храсталаците бяха много по-гъсти. Лиани, папрати и всякакви увивни растения се бореха едно с друго, за да се издигнат по високите дървета към светлината, стотици футове над мрачната горска земя. Много от дърветата изглеждаха сякаш внезапно удушени. Гората стана по-мрачна, по-гъста и по-заплашителна с напредването на юг. По разни тесни пътечки бяха отведени дълбоко в тъмните, гористи планински части на Клоувънхил, земята на уайдузите.
Горските звуци също се промениха, сякаш пленниците бяха оставили зад гърба си някаква невидима линия. В Уитвества врабчета, сипки, свраки и кани пееха и виеха гнезда, ала тук на юг, птиците, невидими в мрачината, издаваха груби звуци. Високо над главите им се носеше какофонията на грак, писъци и вой, докато птици се биеха за мизерната храна в полумрака. Често от недрата на гората до тях достигаха и други звуци — ръмжене, стенания, а веднъж и пронизителният предсмъртен писък на някакво ужасено животно.
Пленниците не можеха да съзрат нищо от този здрачен свят. Така Лийт не видя мизерията, в която живееха хората, покрай които ги превеждаха. Неплодородните уайдузки почви представляваха тънък слой върху варовик и мрамор и не можеха да бъдат обработвани за повече от две или три последователни години. Обикновено фермерите опожаряваха част от гората, сетне разораваха разчистеното, възползвайки се от временно наторената от пепелта почва. Случайният посетител в тези затънтени земи (наистина рядко събитие) биваше поразен от лесовете, които далеч превъзхождаха вечнозелените гори на север, ала оставаше изумен, когато узнаеше, че същата почва, която подхранваше могъщите дървета, едва осигурява прехраната на няколко хиляди души — и то само колкото да оцелеят.
Случайният посетител в тези земи рядко ги напускаше.
Фалтанците, наследници на Първородните, бяха забравили какво бе превърнало уайдузите в такива жестоки и назадничави люде. Онези, които не ги бяха изхвърлили напълно от паметта си, ги смятаха за варвари, които нападат съседите си без причина. Не си спомняха начина, по който децата и внуците на Първородните се бяха отнесли към уайдузите, по онова време многобройна раса, населяваща широките поля между Ремпарер и Челюстните планини, как били тормозени и гонени, пропъдени от земите си с насилие, предателство и кръвопролитие, изтласкани в Клоувънхил, най-бедната част от земите, с огън и меч. Малцината оцелели се заклели да изтрият Първородните от лицето на земята, ала открили, че цялата си енергия изразходват за оцеляването си.
Наследниците на Първородните не мислеха за уайдузите, смятайки, че са загинали. Припомниха си съществуването им, когато се бяха опитали да прокарат път през Клоувънхил, за да свържат далечен Фирейнс с остатъка от Фалта. Стотици фалтанци бяха умрели, преди да си вземат поука и да оставят уайдузите намира. Строителите бяха открили, че уайдузите са безразсъдни и непроследяеми, отлични ловци с умението да залагат коварни капани. В крайна сметка фалтанци се бяха отказали да прокарат път по крайбрежието и се бяха заели с построяването на скъпоструващия Западен път. И оттогава само трейканци, плонянци и фодрами трябваше да се разправят с уайдузите.
По време на втората седмица от пътуването на юг, Лийт се чувстваше като скот. Гладът, умората и недоспиването изхвърлиха от главата му всякакви мисли за Брудуо и Компанията. Пленниците се биеха помежду си за оскъдните късчета храна, които им бяха подхвърляни в края на всеки преход, като по-силните ограбваха по-слабите. Лийт, изтощен от месеците пътуване пеш из севера, бе един от първите отслабнали, хранейки се рядко. Единствената му мисъл бе да се отпусне на земята и да се потопи в мрака, ала немилостивото въже неспирно го дърпаше напред и напред. И някак дните минаваха.
Климатът, стоплил се с отправянето на юг, с изкачването им по Клоувънхил, отново застудя. Една утрин напуснаха гъстите гори, за да се озоват на открито, заслепени до един от слънчевата светлина. Сред тревистите склонове огромни варовикови скали надничаха като клатещи се гнили зъби в устата на гигант. Тук-таме се мяркаха прещипови храсти. Бледото небе сякаш се спускаше ниско, надвесило се над земя тъй древна, че нявгашното владеене на северна Фалта от уайдузите изглеждаше скорошен спомен.