— Другар по съдба — отвърна мелодичен глас. — Държат ни по двама в килия. Ето, подкрепи се. Това е вчерашното ядене — отдавна е изстинало, ала студено може би ще е по-апетитно.
Лийт чу нечие приближаване и постепенно можа да различи фигурата на висок, млад мъж, подаващ му чиния.
Мъжът погледна за миг в нея.
— Или пък не — добави.
Лийт протегна ръка и пое чинията. Отвратителна овесена каша, гнусна и непривлекателна, ала в глада си той бързо я излапа.
Съкилийникът приседна на нара на Лийт. Към двадесет и пет или тридесетгодишен, строен, почти мършав, с хлътнали бузи, голям нос и високо чело, обрамчено от провиснала тъмна коса. Не бе особено красив.
— Чаках повече от ден да се събудиш.
— Цял ден! — възкликна Лийт. — Спал съм цял ден?
— Очевидно имаше нужда. Макар че бих се изненадал, ако си съумял да си починеш при цялото си мятане, бълнуване и крещене. Какво сънуваше? Какво знаеш за брудуонците?
— Все още не си ми казал кой си — предпазливо отвърна Лийт.
— Казвам се Фемандерак, макар имената тук да не са от особено значение — рече високият младеж. — И аз като теб съм пленник на уайдузите.
— Уайдузите? — повтори Лийт. Какво казваше Кърр за тях? И защо им е да ме пленяват? — Къде сме?
— Това място се нарича Адунлок, уайдузка крепост. Намираме се на сто левги северно от Толмен.
Лийт сви рамене. Тези названия не му говореха нищо; трябваше да обръща повече внимание на картите на Кърр. Не че знанието щеше да му помогне особено.
— Отгатнах, че не си от тези места — каза Фемандерак. — Как се казваш и откъде си родом? Не съм чувал акцент като твоя по време на пътуванията си.
— Казвам се Лийт Манумсен и живея… — внезапно замлъкна. Трябва да внимавам, та аз не зная нищо за него. Ала сетне осъзна, че мислите му са глупави. Този човек бе също затворник, а не заплаха. — Живея далеч оттук.
— Аз също — отвърна мъжът с въздишка. — Аз също. Изглежда двамата имаме нещо общо. И двамата идваме отдалеч и се озовахме пленени в този затвор.
— Как те заловиха? — попита Лийт.
— От глупост, чиста глупост. Човек би си помислил, че след две години пътуване щях да съм поумнял. Ала не. Старейшините ме предупредиха за опасността. Запитах трейкански селяни къде е безопасно да се прекосят планините и те ми казаха, че тези земи са необитаеми. А аз дори свирих за тях! Предполагам не обичат чужденците особено — или поне не арфистите. Тъй че храбро поех сред планините по ловна пътека, за да се окажа самият аз в ролята на дивеча. Дузина въоръжени уайдузи ме плениха и доведоха тук.
— Пътуване? Защо пътуваш?
— Как иначе младият човек би могъл да се научи?
— Как иначе младият човек би могъл да умре! — отвърна Лийт. — Аз бих си останал вкъщи, ако ми бе дадено правото да избирам. Защо някой да рискува живота си, когато би могъл да е в безопасност у дома?
— Ти беше ли в безопасност вкъщи? — Фемандерак се взря изпитателно в него.
— Разбира се! Лулеа е мирно място… — гласът му затихна, докато образът на сивите воини, нахлули в дома му и отвлекли семейството му, нахлу в паметта му. — Не съвсем.
— Усещам нещо — внезапно произнесе слаболикият съкилийник, продължавайки да се взира. — Нещо в теб, Лийт. Съществува връзка — двамата имаме нещо общо. Не зная какво е. Ще разбера.
Сви кокалести рамене.
Усеща нещо? Какво? Нима съм затворен в една килия с побъркан? Умът на Лийт работеше трескаво и момчето бавно се надигна, за да опита вратата.
— Проверих я. Многократно. Винаги заключена — Фемандерак се усмихна. — Ти все пак ще се увериш сам.
Лийт знаеше, че ще е заключена, ала трябваше да провери… нерационалната надежда, че пазачите може да са я забравили, повикът на свободата… бе заключена. Той се препъна и умората го притисна като оловна мантия.
— Какво ще правим сега? — запита тихо.
— Що се отнася до теб — почивка. Поспи — внезапно гласът на мъжа зазвуча, сякаш долиташе от много далеч. — Поспи. Трябва да си починеш. Сетне ще видим…
Лидерът не се нуждаеше да насърчава хората. Всъщност Ейксхафт едва ги удържаше да не маршируват денонощно, без почивка и храна, толкова силно горяха от нетърпение да настигнат уайдузите. Благоразумно ги бе задържал, отчасти за да запази силите им, отчасти заради голямата бройка на дирещи отмъщение за смъртта на близки и приятели — а движеният от мъст не е в състояние да мисли, припомни си. Уязвим е за засади. Лидерът не искаше хората му да умират без причина.