Уайдузите юркат пленниците си с бясна скорост, бе си помислил на третия следобед. По всичко личеше, че разстоянието между фодрамите и уайдузите не се бе променило в сравнение с две нощи по-рано. Какви ли жестокости прилагат? Хората ми си почиват рядко и вече дочувам недоволно мърморене. Очакваха вече да са настигнали врага. Ала те не познават уайдузите! Ейксхафт обаче ги познаваше. Бе просто хлапе по времето на последните уайдузки нападения, покосили Фернтикет, родното му място. Поклати глава. Не искам воините ми да узнават за уайдузите по начина, по който аз го сторих.
Ейксхафт се сближи с Манум, който се оказа любезен и полезен. Поинтересува се как Манум се е сдобил със знание за уайдузите и узна, че фирейнчанинът наистина е бил Търговец, изкарващ прехраната си с откриване на пазари, сетне рискувайки пари и живота си в пренасянето на стоките до мястото, където биваха дирени — и всичко това като прикритие за още по-опасна игра: шпиониране в името на краля. Ала уайдузите? Със сигурност не търгуваха с фалтанци? Не, бе се изсмял Манум, престорил се бил на уайдуз от севера и припечелил добре в Толмен, крайбрежен град стотици мили на юг. По време на пътуванията си узнал много за свирепата раса и се научил да ги уважава.
Ейксхафт бе смаян от това, но си припомни, че Манум не е страдал в ръцете им. Така че любезно слушаше за нравите и обичаите им, за усложненото общество и вярванията им.
— Те не са невежи диваци — бе го уверил Манум безстрастно, като че ли собственият му син не се намираше в ръцете им. — Наясно са със случващото се по света, ала са неимоверно горди и не търпят чужденци, дори и сред по-освободените места на юг от река Сагон. На север суеверията все още властват над хората и е възможно тези отряди да са дошли да вземат пленници в чест на някое от божествата си.
Колкото и да не му се искаше, лидерът постепенно стигна до заключението, че Манум е прав; уайдузите бяха отвлекли хора за жертвоприношение. От това се бе страхувал най-много. Знаеше какво се случва на подобни пленници. Ако не успееха да настигнат уайдузите, отвлечените щяха да намерят смъртта си. Но какво бе привлякло страховитите уайдузи на север? Може би виновна бе снежната буря — същата, отрязала пътя на Компанията по Южния маршрут, принуждавайки ги да се спуснат по Мосбанк. Подобна буря бе предизвикала нападението над Фернтикет преди години. Може би е време да позволя на воините си да се втурнат напред. Минаха четири дни и още ни следа от уайдузите.
Така че бе усилил крачката и скъсил почивките, но все още не изглеждаше да скъсяват разстоянието.
— Да не би да са им поникнали криле и да са отлетели с пленниците? — питаха хората му. Някои, неопитни в разчитането на следи, изразиха тревогата си, че може би уайдузите са се отървали от пленените и това им е позволило да увеличат бързината, ала Ейксхафт ги увери, че следите все още говорят за голяма група вързани — вероятно към тридесетина — пришпорвани против волята си. А привечер на седмия ден дори и най-скептичните фодрами получиха тъжно доказателство за жестокостта на уайдузите.
— Това е синът на брат ми — печално рече мъж, докато се събираха край тялото на момче край едно дърво. Отне им известно време да очистят мършоядите и да открият, че момчето вероятно е умряло на същия ден; въпреки демонстрираното внимание от страна на хищните птици, момчето бе със сравнително малко белези.
— Очевидно не е могъл да издържи — горчиво заключи мъжът. — Защо? Защо правят това? Ние не ги закачаме и не се месим, когато те ловуват в близост до земите ни. Защо трябва да се отнасят така с беззащитните?
Никой не му отговори.
— Поне това е признак, че не сме далече! — рече друг.
— Да! — съгласи се трети. — Скоро ще ги спипаме.
— Трябва — каза лидерът, обърсвайки очи. — Хайде, приятели. Напрегнете сили. Трябва да настигнем уайдузите, преди да са стигнали до крепостта си.
И те се втурнаха отново сред потъмняващата гора, спирайки се да почиват едва след като не остана никаква светлина. През следващата седмица ставаха още преди зората, крачейки цял ден, докато пътеката под нозете им не потънеше отново в мрак. И в мъката и объркването си никой от тях не осъзна причината да не успяват да настигнат уайдузите — последните познаваха пътя достатъчно добре да пътуват и нощем.