— М’билу!
Лийт се сепна от дълбок сън, дордето отекналият звук затихваше. — М’билу! — разнесе се отново викът, някъде извън малкия решетъчен прозорец, през който прозираха лъчите на късното следобедно слънце.
— М’билу! Убрегу!
— Какво е това? — попита Лийт. — Какво става?
Той се изправи, срамежливо се уви със зеблото и отиде до прозореца.
Фемандерак повдигна за миг очи от нара си в другия край на килията.
— Видях го вече прекалено много пъти — отвърна семпло и се извъртя. — М’билу!
Лийт притисна лице между решетките и погледна надолу. За миг ярката светлина го заслепи, сетне сцената се избистри пред очите му. Видя огромната дупка, която бе съзрял на пристигане. Изглежда прозорецът му се намираше на потъващия в нея склон. Скалата изчезваше в чернота, говореща за неизмерими дълбочини.
— М’билу!
Викът прозвуча някъде отдолу и вдясно и Лийт протегна глава, преборвайки се със страха си от височини. От дясната му страна се намираше платформата, от която бяха изхвърлили дрехите му. От двете й страни имаше издълбан тесен път по подобие на покрития проход край Клюфа. На пътеката стояха хора, обърнати с лице към пропастта. Бяха голи.
— М’билу! Убрегу!
Лийт не можеше да види човека, от чието гърло излизаха виковете, тъй като те идваха под него, извън видимостта му. Сетне от дясната си страна, където пътеката бе видима, зърна движение — един от пленените фодрами, младеж на годините на Лийт, с вързани зад гърба ръце. Очите му бяха затворени, а лицето му — безизразно.
Зад него стоеше фигура с червена маска и сиво наметало. Тя издигна ръце, дългите ръкави отдръпнали се до лактите.
— М’билу! — извика тя. Сетне ръцете се спуснаха и тласнаха фодрамеца напред, запращайки го в пропастта. Младежът не направи опит да се възпротиви. За миг Лийт видя тялото да се върти в полета си, сетне черното гърло го погълна.
Лийт премигна, отказвайки да повярва на какво току-що бе станал свидетел.
Фигурата пристъпи зад следващия пленник — момиче, стояло през трима пред Лийт по време на уморителното пътуване. Тя бе проплакалата при изоставянето на брат си. Сега Лийт видя, че двама пазачи придружаваха маскирания, който вдигна ръце към небето. Момчето се отдръпна от прозореца.
— М’билу!
Невярващо седна на леглото си. Започна да се тресе неконтролируемо.
— Първо ги упояват — тихо рече Фемандерак.
Дълго време Лийт не продума. Всеки долетял вик го караше да потръпва. Най-сетне запита:
— Защо вършат това?
— Това е Хелиг Холт, Свещената паст — отвърна Фемандерак. — Уайдузите вярват, че това е устата на Майката земя, тяхното най-могъщо божество. Дават й да се нахрани, защото смятат, че е гладна.
— И теб не те е грижа? — сопна се Лийт, раздразнен от флегматичното отношение на Фемандерак към случващото се отвън.
— Разбира се, че ме е грижа. Ала нищо не мога да сторя. Майката земя не е единствената гладна богиня. Много злини видях по време на пътешествията си. Някога бил ли си в Брудуо?
Лийт поклати глава.
Иззад вратата им отекна звукът на ботуши по каменния под. Някой идваше! Страхът стегна гърдите на Лийт като стоманено менгеме. Стъпките спряха. Обзе го паника. Може би затова фодрамите не се противяха, помисли си.
Вратата се отвори, за да пропусне две чинии и стомна. Никой от двамата не се помръдна.
— Изглежда са ме забравили — най-сетне продума Фемандерак, — а продължават да ме хранят. Може би трябва да се смяташ за късметлия, че си мой съкилийник.
Ала Лийт не отговори. Бе глух за всичко друго, освен за повтарящите се викове. Дълго след като спряха да ехтят из планината, продължиха да се носят в ужасения му ум, съживявайки отдавна погребани страхове.
Припомни си времето, когато се бе покатерил на хилядолетния бор в седмицата след голямата буря. Последните петдесет фута бяха страховити, повреденото дърво се тресеше при всяко негово движение, ала той бе продължил да се изкачва. Ами времето, когато на осем години се бе отделил от родителите си и се бе покатерил по западния склон на Брийм Хил, отивайки до самия ръб на крайбрежните скали? Все още си спомняше колко се бе уплашил, когато се облегна на старата ограда и тя поддаде. Само отчаяното му сграбчване бе предотвратило политането му в морето, ширнало се тъй високо под него. Баща му го бе открил на стотина ярда от скалата, хленчещ от страх.