( — Колко възрастен е Кърр? Значи по-големият ти брат е сакат? Хауфутът ви възнамерява ли да посети Инструър?)
Най-накрая приключи и стройният мъж поклати учуден глава.
— Очевидно е защо си бил пленен от уайдузите — отбеляза той.
— Защо?
— За да се срещнем, разбира се! Сега въпросът е какво ще правим?
Той заръкомаха възбудено.
— Но уайдузите не знаят кой съм — отвърна объркано Лийт. — Как биха могли да уредят срещата ни?
Фемандерак ядосано отпусна ръце:
— По чертите ти личи, че си наследник на Първородните. Ала очевидно си забравил за Най-възвишения. Уайдузите искат да те убият, несъмнено за да удовлетворят един от боговете, на чиято територия си престъпил. Но Най-възвишеният ги използва, за да ни събере заедно. Не виждаш ли?
Лийт поклати глава. Този човек му напомняше за отшелника от Бандитската пещера, или може би за Кроптър от Уоч Хил. Множество надути слова, които в крайна сметка се оказваха безсмислени. Ами предсказанието на отшелника за пропадането във водата? Съществува ли наистина Бог, който си играе с хората като с пионки? Лийт силно се надяваше в противното; самата идея го притесняваше. Искаше да разполага със свободата да върви по свой път.
— Какво знаеш за Фуирфада? — попита Фемандерак.
— Какво е това?
— С това отговори на въпроса ми. Надявах се, че живеещите в селцето на Десницата Божия ще да са съхранили някакво знание за Огнепътя.
— Съжалявам — безпомощно отвърна Лийт. — Никога не съм чувал за споменатото от теб, освен — внезапно го осени идея — ако нямаш предвид нещо за Първородните.
Фемандерак го изгледа с подновена надежда.
— Кърр, фермерът, за когото ти казах, ни разказваше истории за тях. В една се разправяше за човек, който предал Първородните. Нали така? Знаеш за кого говоря?
— Каннуор, Рушителят.
— Точно така — рече Лийт, започвайки да си спомня. — В тази история се споменаваше нещо за Огнепътя… не мога да се сетя какво.
— И това е нещо — каза повече на себе си Фемандерак. — Края на Първородните помнят. Ала дали помнят и славата им?
И двамата потънаха в мълчание, продължило през най-горещата част от деня. Горещо като лете в Аулеа, помисли си Лийт. Колко ли на юг се намираме? От жегата му се доспа.
Фемандерак се сепна. Колко дълго е спал? Сияещото през прозореца късно следобедно слънце му даде отговора. Разтърси глава, ала необичайната слабост не си отиваше.
На другия нар фирейнският младеж похъркваше с широко отворена уста. Бедният Лийт. Наистина здравата са го разтърсили. За какво е всичко това?
Прокара натежал език по напуканите си устни; горещото слънце го бе изсушило. Наложи се да се протегне надалеч, но все пак успя да достигне стомната, която пазачите бяха оставили сутринта. За момент се поколеба, водата издаваше металическа миризма. Вероятно защото е стояла цял ден на слънцето. Повдигна стомната и отпи голяма глътка. Това е вече друго нещо.
Ала вместо да се охлади, Фемандерак продължаваше да се поти. Какво не е наред? Климатът не бе толкова горещ като родния му. Бе прекосил пустини, за да се озове тук, парещи пясъци и обрулени скали, сред които лежаха костите на мнозина. Тогава защо му беше толкова горещо? Облиза устни, те имаха същия металически вкус като водата. Хвърли поглед към стомната, сетне догадката избухна в ума му. Вдигна натежалата си глава, премигна и се вгледа в Лийт, който продължаваше да спи дълбоко, прекалено дълбоко. Собствената му глава се отпусна на гърдите, повдигна я отново с огромно усилие. Стаята се завъртя около него и той осъзна, че вече е твърде късно. Успя само да създаде малка тишина у себе си, преди наркотикът да го надвие и неподвижната му фигура да се отпусне.
По коридора долетя звукът на ботуши. Превъртя се ключ, сетне голямата врата зейна отворена. Четирима уайдузи с обръснати глави бързо пристъпиха в килията и извлякоха неподвижните тела.