Индретт дишаше тежко с безжизнени очи, а Кърр започна да си припомня последните няколко месеца. Спомни си Искелвена и нощта, в която бе пренощувал в разтърсения от бурята дом на Манум. Колко различни бяха изглеждали тези очи тогава — ала несъмнено и неговите собствени също не бяха минали без промяна. За нейно добро трябваше да останат във Виндстроп Хаус седмици наред, събирайки сили, докато тя най-накрая бъде готова да се отправи на остатъка от пътуването — разстояние, не по-малко от вече изминатото досега.
Ала Компанията не можеше да чака. Вече бе изминала година от бягството на Манум от Андратан; кой знае колко време щеше да е нужно за мобилизацията на фалтанските армии? Дали Брудуо вече не стоеше в готовност до Просеката, заплашвайки Фалта с тотална разруха? Или — това бе най-големият му ужас — Манум се е заблудил и прекосяваха света без причина?
Три дни. Повече Кърр не можеше да си позволи да чака. Ако Индретт не бе готова да пътува дотогава, щяха да я поверят на грижите на фодрамите, а останалите да продължат напред. Взел решение, фермерът се отпусна и допи бульона си.
След кратко обсъждане относно съдбата на пленника, Компанията прие предложението на Кърр. Договориха се със собственика на търговския пункт — въоръжен фодрамски пазач, постоянно да бди над брудуонеца. Казаха му, че свирепият пленник е фирейнски престъпник, когото пътниците възнамеряват да изправят пред Съвета на Фалта. Собственикът не изглеждаше особено убеден в историята им, ала с готовност прие парите.
През следващите три дни мъжете разглеждаха наоколо, а жените предпочетоха да останат вътре. Продължаваше да вали ситен дъждец, загубил северния си хлад от дългото пътуване над топлата гора, ала достатъчно постоянен да прокуди от улиците всички без най-дръзките фодрами. Фарр, Перду, Кърр и Хал оглеждаха многобройните сергии с вдигнати качулки, удивлявайки се на разнообразните стоки — и домашни, и екзотични.
В южния край на селището имаше малка борова горичка, край която мнозина от възрастните прекарваха времето си, наблюдавайки неспирната търговия, припомняйки си за времето, когато залагали капани или бродели из горите, въоръжени само с двуостра брадва. Много от тях, помъдрели и беззъби, носеха окачен на колана си мекапал и бяха облечени в удобни за пътуване дрехи, като че очакваха всеки момент да се отправят на път, или се надпреварваха да видят кой по-успешно ще окарикатури фодрамски търговец на кожи. Тук четиримата мъже от Компанията си убиваха времето следобед, слушайки разговорите или просто почивайки си под сушината на дърветата. Често минаваха коли, болшинството от тях натоварени с продукция от близките ферми. Каруцарите си разменяха със старците добродушни закачки, останали неразбрани за членовете на Компанията, тъй като бяха на фодрамски, ала смеха разбираха добре — бяха се запознали с веселостта на фодрамите.
Следобед на третия ден двойка канута спря на брега от лявата страна на пътя и шестима изморени фодрами пренесоха балите си на сушата. Бавно пристъпиха до старците, очевидно доволни от себе си.
— Тези мъже си мислят, че са първите, докарали кожи за сезона — прошепна Фарр на Кърр. — Бас държа.
Фермерът вдигна вежди и кимна.
След няколко мига търговците поклатиха невярващо глави и погледнаха към мъжете от Компанията, към които фодрамските старци сочеха весело. Очевидно търговците не бяха очаквали да бъдат изпреварени и не бяха особено доволни. Един от тях, щъркел с рошава коса, пристъпи до четиримата.
— Чувам, че сте се отправили по Южния маршрут рано пролетес — каза той на общия език, а думите му прозвучаха по-скоро като обвинение, не като въпрос.
Кърр кимна.
— Попаднали сте на началника.
Кърр кимна отново.
— И каква работа имате в земите на фодрамите? — въпросът бе произнесен провлачено, лениво, ала в него се долавяше недвусмислена заплаха.
— Никаква — отвърна дружелюбно Кърр. — Пътувахме към Инструър по Западния път от Фирейнс. Срещата с лидера ви бе от полза и за двете страни, така че ние им помогнахме да пренесат кожите до Виндстроп Хаус в замяна на пропуск да прекосим земите ви.
Смисълът на думите му бе повече от ясен — притежаваха позволение и трябваше да бъдат оставени на спокойствие.
Ала младежът не се отказваше тъй лесно:
— Помогнали? — високо рече той с престорена недоверчивост. — Помогнали? По-скоро пасажери. Бреме.