Последователят, бе го нарекъл Манум. Индретт размишляваше върху това. Правеше го да изглежда по-безобиден от останалите брудуонци. Ала и по-малките дози отрова можеха да бъдат смъртоносни. Дали се бе превърнал в безжалостен убиец като предводителя си, не беше от значение. Можеше да убива с голи ръце и при първа възможност щеше да го стори. Тези ръце, сега скрити зад гърба му, бяха участвали в побоите над нея, превърнали лицето й в подута, съсирена маса. Бе видяла злото в очите му, докато стоварваше юмруците си отгоре й. Бе присъствал в деня, когато съсякоха ездача в Торрелстроммен и също бе размахвал оръжието си с отвращаващо умение. Не си правеше илюзии за омразата и гнева, които се процеждаха във вените му и плановете за бягство, които сто на сто се въртяха в ума му. Компанията трябваше да наблюдава много внимателно този звяр. Пътуването по Западния път в компанията на следовника бе като да влачат снежен леопард за опашката.
Крачейки ден след ден сред безкрайните дървета, станаха свидетели как гората се разбужда за нов живот. Зимата бе отминала, а заедно с нея и периодът на зимен сън, на принудителни лишения. По ливадите край друма елени весело подскачаха или се грижеха за малките си, а следите от множество по-малки животни обсипваха калта. Понякога зърваха за миг по-едри горски обитатели, ала никога за достатъчно дълго, за да определят дали видяното е било мечка, лос или бизон.
Влажният въздух бе пропит с аромата на растеж и плесенясалата, донякъде остра миризма на гниеща дървесина. Папрати разгръщаха нежните си зелени листа край пътя, примесени със златисти туфи невен. Цъфтежът на иргата говореше за по-топла зима. Кучешки дрян и хвойна охотно попиваха изобилната влага. По тези места гората бе съставена от борови и смърчови дървета, а брезата и белият кедър се съревноваваха с трепетликата и елшата за място между гигантите. Ароматът на белия кедър не можеше да бъде сбъркан и членовете на Компанията често поспираха да смачкат лист, за да се насладят на освежителния лъх.
Край тях натрапчивата песен на коприварчето се преплиташе с неспирните яребичи звуци и крясъците на водните птици — ту далеч, ту съвсем близо. Над главите им ято подир ято се завръщаше в гората — спокойно летящите заедно патици, от които се носеше само шумолене на криле; огромни Л-образни ята гъски, крещейки невъобразимо; лебеди прехвърчаха ниско над блатата и шубраците край Фенбек; гарвани вдигаха суматоха по върховете на дърветата, спорейки един с друг с раздиращи слуха грачения, а веднъж зърнаха и огромния призрачен жерав, заглушил за миг с повика си всички други горски звуци.
Доминиращ звук бе водата — последица от обилните валежи. Капеше от дърветата по коси, носове, бузи и наметала; сблъскваше се със скали, неуморно търсейки и най-малкия процеп; сбираше се в падини, скоро превърнали се в локви; вливаше се във всяко ручейче и поточе, дирейки ниските места, накрая отправяйки се към Мосбанк. Самият друм също се превърна в рекичка — или по-точно, в поредица от рекички, стичащи се по нанадолнището. Това принуди пътниците да потърсят сух алтернативен път.
Не срещаха особено много люде. Макар сега да се намираха в населени места, живеещите по южните краища на гората бяха достатъчно разумни да отложат почти всички пътувания, когато духаше влажният южняк.
Вместо както обичайно да промени посока и да задуха от север, вятърът продължи да вее от юг, ден след ден запращайки неспирен дъжд върху пътниците. Един следобед, все още на около седмица път от Станлоу, Компанията откри сушина под огромно, изкоренено дърво, запали огън и се опита да се изсуши.
— Да бяхме купили кану, с което да се спуснем по реката до Станлоу — размишляваше Кърр. — Със сигурност щяхме да се придвижваме далеч по-бързо.
— Не се качвам повече в едно от тези неща, каквото и да става! — противопостави се Перду. — Още сънувам кошмари от бързеите.
— Според фодрамите след Виндстроп Хаус няма бързеи.
— Дори и водата да е напълно застинала, пак ще предпочета сушата — отвърна Перду, шегувайки се само наполовина.
Фарр се приведе:
— С това време не виждам да имаш избор. На пътя има не по-малко вода от реката!
Кърр се изсмя:
— Да, едно-две канута щяха да свършат работа.
— Трябват ни няколко слънчеви дни — настоя Фарр. — Не спирам да си мисля за пролетта по склоновете на Винкулен. Не е част от Уитвества, ала поне е слънчево.