Компанията се свиваше край огъня, чакайки пламтящите му пипала да ги достигнат и изсушат. Въздухът около тях се сгря и можеха да свалят подгизналите наметки. Хал и Индретт приготвяха гореща супа.
— Помните ли как изглежда земята без дървета? — Индретт започваше да опознава спасителите си и си възвръщаше живостта.
Перду се обърна към нея:
— Със седмици сме сред гората, ала аз още си спомням виддата. Тези дървета са само сенки, снегът е вечен.
— Ала снегът се топи напролет — отвърна Индретт. — Тъй че гората е по-постоянна от снега.
— Самозалъгване — отвърна феннито. — Снегът е господар на севера. В шатрите си разказваме история за снега и гората.
— Да я чуем — изръмжа Кърр. — Убеден съм, че нарочно насочваше разговора, за да имаш възможността да ни нагостиш с поредните нравоучения на фенните.
— Всъщност е по-добре да бъде предадена от опитен разказвач — той потупа Парлевааг по рамото, сетне заговори тихо на срамежливата жена. Тя поклати глава, но той настоя. Индретт й се усмихна окуражително. Ще й помогне да се отпусне, помисли си тя.
— Великият бог Куали владеел света — започна Парвелааг, а Перду превеждаше, — покорил го под сняг и лед. Диханието му обгръщало земята и обитателите й не могли да избягат от властта му, нито имали някаква надежда да я прекратят.
Една сурова зима била организирана среща край Стиггесбрийн, големият леден език в Гросберген край Челюстните планини. Мнозина се били стекли там: представители на птиците, животните и насекомите се присъединили към реките и езерата, планините и хълмовете, за да обсъдят как да се отърват от бога.
— Той иска целия свят само за себе си — оплакала се кафявата мечка. — Не се интересува дали ние ще оживеем или не.
— Може би се интересува — казал еленът, раздвижил се неловко под гладния взор на мечката. — Ако всички загинем, не би имал с кого да се развлича и кой да му отдава почит.
— Дори и ако можехме само да скъсим зимното си заточение — избълбукал един от потоците, — животът ни би станал по-търпим.
И тъй разговорите продължавали, всеки от присъстващите изплаквал недоволството си, ала никой не могъл да предложи решение.
Тогава дотичал човекът.
— Защо организирате среща, без да ме поканите? — рекъл той.
— Съжаляваме — отвърнали те, — не знаехме, че са останали хора в земите на Куали.
— Не са, макар нявга да имаше. Зимите ни изтласкаха на юг. Останахме малцина, принудени да се борим по границите между морето и земята.
Една от птиците — някои казват, че била гълъб; други, че била зеленоглава патица — се обърнала и тихо продумала на съседа си:
— Значи все пак имало полза от суровите зими! Когато мощта на Куали не бе тъй силна, хората ни ловяха край езерата и потоците. Сега ни оставиха намира. Може би зимите на Куали могат да бъдат понасяни!
От всички краища зазвучали подобни слова.
— Може би Куали праща тези жестоки зими, за да ни предпази! — рекъл един.
— Ако трябва да избираме между човеците и Куали, то избирам Куали! — казал друг.
— Те ни преграждат и източват! — оплакал се трети.
— Копаят ни и ни изравняват! — изразил недоволство четвърти.
— Ловуват ни и ни убиват без нужда — долетяло поредно оплакване, — сетне захвърлят телата ни. Смърт на човеците!
— Смърт на човеците! — отекнал всеобщ вик.
Виждайки това, човекът се опитал да побегне, ала груби ръце го задържали здраво. Мятал се в хватката им с ужасени очи.
— Уловете го! Прокопайте го! Изсушете го! — крещяла яростната тълпа. Разкъсали бедния човек, разпилели костите му из долината, а Куали бил забравен.
— Много добре, много добре! — избоботил плътен глас зад гърбовете им, заглушил ликуванията им. Събраните се извърнали.
Това бил самият Стиггесбрийн, огромният ледник от Гросберген, който тихо се бил промъкнал да чуе какво се говори на срещата на съзаклятниците срещу Куали, неговия господар.
— Много добре, много добре! — повторил с отекнал надалече глас, който съборил няколко камъка и накарал някои от по-нервните животни да избягат. — Куали ще остане доволен от тази демонстрация на вярност! Неговата омраза към човеците надминава дори вашата! Може би ще се поомилостиви, когато узнае за обичта, която изпитват слугите му!
Съзаклятниците били окуражени от тези новини и се разделили, изпълнени с надежда. Стиггесбрийн ги наблюдавал как се разотиват, доволен от работата си. Знаел, че Куали никога няма да се смили, а самият той, ледникът, хранещ се със сняг и лед, желаел богът да направи зимите дори още по-сурови.