Вечерта Компанията се отдаде на лагерни песни, а Перду и Парлевааг демонстрираха няколко танца на фенните край огъня. Когато веселостта затихна успоредно с пламъците, пътниците се отдадоха на сън, като неспирно съпътстващият ги от началото на пътуването им страх бе облекчен от историята на Парлевааг.
Облаците се изтеглиха настрани и звездите се ширнаха на небосклона, преследвани от нарастващата луна. Останалите вече спяха дълбоко, ала потъването в забрава продължаваше да бяга от Индретт, така че тя се изправи и като се уви във вече изсъхналото наметало, отправи се на разходка да прочисти ума си от неприятни мисли.
Останалите тъгуват за загубени или далечни близки и мъката им ще отмине, помисли си с горчивина. Ала моята мъка тепърва започва. Лийт е изгубен, отвлечен от безименен враг, а съпругът ми изчезна по дирите му. Ще ми се да беше останал с мен! Или да ме беше взел със себе си! Сега загубих двама от тримата си обични. Ох, защо, защо, защо се случват подобни неща? Къде изчезнаха щастливите времена? Тя приседна на един камък на известно разстояние от поваленото дърво и огъня и зарони мъчителни сълзи.
Когато дойде на себе си, забеляза мътночервен блясък. Изправяйки се, видя над себе си познатите светлини на Клейтаф Нортр, Северното сияние, да се простират над хоризонта като пулсираща завеса.
— Вие ли сте моят отговор? — запита тя на глас. Естествено, никой не отговори, ала сиянието се усили и покри пейзажа с обнадеждаваща светлина. — Благодаря ви, че дойдохте да ме утешите — рече тя, докато светлините достигаха зенита си и сетне започнаха да тлеят. — Благодаря ви. Никога не сте ме изоставяли.
Тя се върна назад в детството си, когато майка й бе умряла, оставяйки баща й да се грижи за нея. В много нощи от този мрачен и злочест период от живота си се беше покатервала на покрива, отчасти за да избяга от него, отчасти за да наблюдава своя приятел — Северното сияние, който сгряваше уплашеното й сърчице. Сетне баща й я беше пратил във фирейнския кралски двор и тя дълго време не бе виждала звездите, докато нейната собствена звезда бе започнала да се издига високо. Тогава бе истинска дама, сияейки в собствената си красота — ярък, ала студен блясък, който нямаше да огрее никой мъж. Докато един северен горянин не я бе стоплил в собственото си нежно сияние, давано безкористно и без страх. Бе го последвала в затънтено северно селце, изоставяйки спомените от детството си в Раммр, приближавайки се по-близо до Северното сияние.
Ала в онези щастливи години бе спряла да дири неговата светлина, къпейки се първо в съпружески, а впоследствие и в синовния блясък. Дълго време това й бе стигало, но след много години тя се улови да се вглежда на изток и на север, сякаш очаквайки нещо да се случи. Дълбок копнеж се бе разбудил в нея и тя бе осъзнала, че без значение колко добър спътник в живота бе намерила, той не можеше да я ощастливи напълно. За известно време бе погребала неудовлетворението в себе си, затрупвайки го под грижите на живота и изискванията на момента, но сърцето не можеше да бъде заблудено. И накрая Манум бе забелязал недоволството й.
Един ден бяха говорили за това, ала тя не бе открила нужните думи, с които да изрази чувствата си, както и не бе съумяла да му разкаже за мрачните години на детството. Така че той не бе могъл да й помогне и се бе завърнал към собственото си призвание. Тогава бе дошъл онзи съдбовен ден, когато волята на краля го бе откъснала от нея, отвличайки и сиянието.
Гледайки гасненето на Клейтаф Нортр, Индретт осъзна, че не бе искала точно Манум. Да, обичаше го, ала качествата му не бяха причината тя да се почувства привлечена към него преди всички онези години. С отвратително чувство, пуснало корени в нея, тя бе принудена да признае истината. Бе видяла в Търговеца начин да избяга. Начин да загърби клюките, спомена за онова лице, безсилието и привидно безкрайните нощи.
Тя бе използвана, знаеше. Още от времето, когато беше достатъчно голяма да почувства срам, се бе заклела никога да не използва друг човек по начина, по който тя бе употребена. Ала заричането се бе оказало недостатъчно; бе използвала мъжа, чийто спътник в живота бе станала, само като средство да започне отначало. И сега, когато съпругът й се мъчеше да спаси сина им, тя се чувстваше засрамена от себичността си. Добре се учеше от баща си.
А гаснещото Северно сияние не я съдеше. Все още усещаше топлината му.