— Оттук! — прошепна Фемандерак и направи знак на Лийт.
Бяха стигнали до разклонение; един от коридорите продължаваше право напред, а друг отвеждаше към стълбище, слизащо надолу и надясно. Философът избра втория и Лийт, все още леко замаян от наркотика, го последва. Крепостта изглеждаше напълно изоставена. Очевидно се намираха на нивото с жилищните помещения, където малки — дори по-малки от килията — стаички с по четири легла във всеки край ограждаха коридора. Втурнаха се по протежението му. Фемандерак надничаше във всяка от тях.
— Какво търсиш? — прошепна в ухото му Лийт.
— Арфата си.
— Какво? Животът ни е в опасност! Остави арфата! Трябва да избягаме, преди онези да се върнат!
— Няма да си тръгна без нея — отвърна Фемандерак. — Като нея няма друга в цяла Фалта.
Обърканият Лийт изрази недоволството си високо, ала спътникът му не можеше да бъде разубеден. Стигнали до края на коридора, той се обърна и пое обратно. Отне им поне пет минути да претърсят остатъка от етажа — неуспешно.
— Да слезем отново по стълбите. Трябва да има и трето ниво!
— Откъде си сигурен, че не са я хвърлили в Хелиг Холт с дрехите ти?
Фемандерак застина.
— Не бях помислял за това — рече тъжно. — Което ме подсеща, че би било добре да се облечем в уайдузки дрехи. Така някой евентуален обитател може и да не ни обърне внимание.
— Искаш да кажеш, че се сещаш едва сега? — студ и срам непрекъснато бяха напомняли на Лийт за голотата му. Стройният му спътник обаче не изглеждаше да забелязва подобни неща. Преровиха няколко стаи, докато не откриха подходящи дрехи, сетне се облякоха и се отправиха към стълбището.
— Отново навън? — запита Лийт.
Фемандерак надникна през прозорец.
— Не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме — обяви. — Запречен е от воини. Трябва да намерим друг изход.
Той въздъхна. Много обичаше арфата си.
Затичаха надолу по стълбите към най-ниското жилищно ниво. Тук откриха оръжейна, чието съдържание се изчерпваше с мечове и сопи. Лийт си избра заплашително на вид острие, ала Фемандерак отказа.
— Опре ли работата до бой, няма да съм от полза — весело рече той. — Никаква. Философите не предлагаха обучение по фехтовка.
Вратата на предпоследната стая бе заключена и зарезена.
— Строши я — рече Фемандерак. — Може да отвежда навън.
Лийт удари ключалката с меча си. По коридора отекна силен звук, ала мечът единствено се нащърби.
— Тихо! — каза философът. — С този шум ще ги докараш тук.
— Не мога да го направя тихо! — сопна се Лийт. — Опитай ти!
Фемандерак пое меча, взря се в него за момент, пъхна дръжката между вратата и резето и дръпна острието. Ключалката изстена, сетне поддаде гръмко.
— Порязах се — оплака се стройният мъж.
— Виж! — викна Лийт.
— Арфата ми!
Лийт ахна. В ъгъла на стаята имаше същинско съкровище: монети, бижута, скъпоценни камъни; всякакви ценности, събирани в течение на години от нещастните пленници, с които Майката земя биваше хранена. Гледката привличаше Лийт както хляб — кос, ала Фемандерак виждаше само арфата си.
— Непокътната! — обяви той след бърз оглед. — Слава на Най-възвишения!
Лийт прокара пръсти по някои от едрите скъпоценни камъни, очевидно забравил всичко друго.
— Лийт! Трябва да бягаме!
— Какво? Да, идвам! — промърмори младежът, неохотно загърбвайки съкровищата. — И накъде сега?
— Към края на коридора. И ако няма друг път, ще си опитаме шансовете навън.
— Насам! Насам! Кръгова формация! Мечовете навън! — лидерът знаеше, че врагът ги превъзхожда многократно, ала бе твърде решен да умрат достойно. Макар че никой нямаше да я чуе, в главата му започнаха да се оформят с танците на песен.
Лидерът прецени словата и реши, че правенето на песни трябва да бъде оставено на бардовете. Ала с нас няма такива, помисли си с тъга, докато разсичаше тънковрат уайдуз. Не познавам бард, който да умее да върти меч, не и с достатъчно умение, за да ни измъкне от този капан. Защо ли не си донесох двуострата брадва?