Ужасеният уайдуз започна да се тресе от ужас. Звукът го обгръщаше, под и над него, отпред и отзад, стоварвайки отгоре му тежестта на кошмарите. Жрецът заръкомаха в опит да го прогони; след това се втурна надолу по забранения път като пиян, забравил страха от меча, от разкриването, от смъртта, всичко — пред лицето на невъобразимия ужас от бога, чиято заповед бе пристъпил. Не осъзнаваше, че е влязъл сред широко пространство, в ушите му музиката продължаваше да звучи ужасно, дисонанс, носещ в себе си звука на реализирана заплаха. Нозете му се отделиха от пътеката и го поведоха към лабиринта от проходи вляво от Парад Матр, следван от звука на отмъщението.
Тичайки през Геотакалвен, Манум откри, че звукът се засилва, ала тук звучеше хармонично, а не като долиталата през тунела какофония. Търчейки из мрака, очите му следващи съвсем бледото сияние на мрамора — вероятно отблясъкът на самата скала — акордите го поразиха с величието си, повдигнали го нависоко като рееща се птица. Това не може да е същият звук. Крачката му се забави; затаи дъх, за да не оскверни чистотата на звука. Сетне ехото замлъкна и настъпи тишина.
— Какво става? — извика Манум. Ала отговор не последва.
В Уамбакалвен имаше факли. Лийт и Фемандерак запремигваха като бухали. Парад Матр се изравняваше, виейки се из огромната пещера по протежението на поток. На места огромни колони прорязваха въздуха, протегнали се далеч нагоре. Милион скъпоценни камъни проблясваха, оформени сред скалите още по времето на младините на света.
— Виждал ли си някога подобно нещо? — прошепна Лийт. Звукът на Геотакалвен все още отекваше в ушите му; не бе сигурен дали все още ехтеше или това бе само споменът за него. Ала сега очите му съзираха претворената в картина мелодия.
— Никога, наистина не съм — отвърна Фемандерак. — Красотата тук не е възможно да бъде описана от езика. Ала усещам и злина из тези пещери; не рожба на творителя на красотата, а от друг източник.
Запленени поеха из пещерата. Ако във Фирейнс имаше нещо подобно, всички щяхме да живеем под земята.
— Бъди нащрек — каза философът. — Тези факли не са се запалили сами. Трябва да се оглеждаме за уайдузи.
И като потвърждение на думите му зад гърба им долетя вик. Двамата се обърнаха. Самотен уайдузки пазач ги бе видял и тичаше към тях.
— Бързо! — викна Лийт, грабвайки Фемандерак за ръката. Затичаха по пътя, докато на известно разстояние след тях към пазача се присъединиха още двама.
В този миг Манум влезе в Уамбакалвен. За пръв път от влизането си в крепостта видя Лийт и още един мъж да тичат далеч напред, преследвани от уайдузи, които стопяваха разстоянието.
— Лийт! — викна той, ала сводовете погълнаха гласа му. — Лийт!
Втурна се надолу по пътеката с все сили, с приготвен меч.
Пътят свиваше надясно, отвеждайки Фемандерак и Лийт към възвишение, осветявано от бледа светлина. Без да спират, прескочиха потока, където пътят го пресичаше, край изумен уайдузки пазач, и затичаха към хълма, който сега се намираше непосредствено пред тях.
Източникът на злината, реши Фемандерак. Лийт стрелна поглед нагоре и вместо таван зърна звездите. И двамата осъзнаха, че се намират в Хелиг Холт, на дъното на пропастта; Адунлок беше точно над главите им, а хълмът, покрай който се виеше пътя, изобщо не бе скала.
Лийт се провикна ужасен. От всички отвратителни гледки, на които бе станал свидетел след напускането на Лулеа, тази бе най-лошата. Това бе черно петно върху величието на пещерата, грозна язва върху лицето на земята. Грамадата бе изградена от костите на принасяните векове наред жертви. Смрадта й ги задави; тя оскверняваше виещия се края нея поток. На върха на камарата лежаха потрошените тела на най-пресните жертви. Фемандерак и Лийт отвърнаха очи, задържаха дъха си и побягнаха край отблъскващата гледка.
Търчащият по пътеката Манум започна да усеща ефекта на дългите седмици лишения. Едва можеше да си поеме дъх, гърдите го боляха, а отдавна вече натежалите крайници молеха за почивка. Доближаваше се до уайдузите, ала те скъсяваха преднината на бегълците по-бързо. Ако не увеличеше скоростта си още повече, щеше да изостане.
Фемандерак нервно погледна през рамо. Тримата ги настигаха, вече почти можеха да ги сграбчат. Внезапно философът сви вляво, приклякайки зад огромна каменна колона. Както се бе надявал, изтощеният младеж го последва. Уайдузите спряха. За момент никой не помръдна, но Фемандерак долови звука на тичащи крака. Очевидно уайдузите също бяха чули, защото се обърнаха назад. Виждайки това, Фемандерак сграбчи Лийт за ръката и го повлече, двамата стрелвайки се далеч от преследвачите.