— Лийт — рече той, след като екотът затихна. — Какво ще правим?
Лулеанчанинът приседна на песъчливата земя, дирейки отговор.
— Нямам избор — промълви накрая. — Компанията ми бе натоварена с две задачи. Трябваше да спасим родителите ми от брудуонците, това сторихме. Сетне трябва да идем в Инструър и да предупредим Съвета на Фалта за предстоящата инвазия. Трябва да изляза от тези безкрайни пещери, да намеря приятелите си и да продължа делото.
— Ами Десницата Божия?
— Зная само казаното от теб и каквото баща ми ни каза за Андратан и въпросите, които му били задавани там. В Лулеа нямаше Десница при заминаването ни. Ние сме просто селце, фермери и занаятчии. Сред нас няма ни един могъщ воин.
— Значи група „селяни“ се отправила по дирите на брудуонски воини, слуги на Повелителите на страха или може би дори Повелители, и успяла да ги победи? Това е доказателство, че Най-възвишеният наистина ви е избрал и незнайно за вас ви е предназначил да изпълните някаква цел. Кажи ми — щеше ли да повярваш на група от селото си, която се хвали, че е сразила едни от най-страховитите бойци в света?
— Не.
— Значи не сте това, което си мислиш, че сте. Може би останалите в селото ти не са това, което изглеждат. Може би Десницата Божия вече се е явил сред людете; възможно е да е напуснал Лулеа и да е тук.
Лийт не можа да стори нищо друго, освен да се изсмее горчиво в отговор на породилото се у него чувство на празнота.
— Ти не ме познаваш, Фемандерак. Прав си, нещата не са такива, каквито изглеждат. Аз дори не съм обикновен селянин. Момчетата ми се присмиват; подиграват се на страховете ми, на притесненията ми, на сълзите ми. Аз съм ревльо. Казват ми, че трябва да върша разни задачи, ако искам да съм им приятел. Никое от момичетата не иска да бъде видяно с мен — заради подигравките, които ще си навлече от останалите. Твърде съм слаб, твърде дребен, говоря прекалено много, а брат ми е сакат.
Сетне поемам на това пътуване и ти ми говориш за величие и цели. Не само ти. Срещнахме един отшелник, набожен човек, който каза подобни неща. Какво да мисля? Бих дал всичко — всичко — за да бъда като останалите. Не искам да съм велик. Не искам да съм различен. Искам просто да ме оставят на спокойствие!!!
Вътрешният бент се скъса и Лийт избухна в сълзи. Фемандерак стоеше наблизо, без да е сигурен какво да стори.
— Чуй — заговори накрая философът. — Напомняш ми за момче от родината ми, борещо се с призванието си. Помня го как плачеше нощем, когато си мислеше, че никой не го чува: „Искам да бъда като другите!“ Ала в милостта си Най-възвишеният не изпълни молбите му.
Доскоро оживеният глас сега звучеше странно спокоен.
— Един ден той сподели с учителя си. Спомням си съвсем ясно.
— Ти се бориш със себе си — рече му учителят, — и не можеш да победиш. Всичко уникално, което захвърлиш в себе си пред страха от подигравки, е загуба за теб и всички останали. Единствената ти надежда е да изоставиш всички надежди да бъдеш като тях и да научиш кой си.
— Момчето научи, че приятелите му се подиграваха на онова, което не разбираха. Научи се да цени даровете си. Научи се да ги полага в ръцете на Най-възвишения. Животът му вече е свободен от постоянната вътрешна борба. Но все още не е безстрашен — додаде със смях.
В мъката си Лийт чу Фемандерак да присяда. Миг по-късно около двамата затанцуваха подобно на втечнен огън тихи звуци.
— Мислех, че си я изгубил! — викна удивен Лийт.
— Приятелю — дойде отговорът, — ако не бях съумял да извадя арфата си, все още щях да се намирам под водата, опитвайки се да я освободя. Сега мълчи и слушай.
Музиката бе поредица от ниски ноти без привиден ритъм или мелодия, изсвирени тихо, звук, говорещ за солидност, за непроменимостта на земята, за подкрепящи ръце, поддържащи ги зиме и лете. Тя напомни на Лийт за малко момче, лежащо будно в леглото, слушащо как баща му си тананика, докато работи до късно през нощта; за сигурността, която бащиното присъствие му бе вдъхвало; за обичта, която семейството му бе споделяло, любов, от която се бе извърнал с усещането за предателство, впило корени дълбоко в него и подхранвано от липсата на баща му…
С музиката се лееха спомени: смехът на децата, докато сакатият Хал минаваше покрай тях; отпътуването на баща му с кралските пратеници; плачът на майката късно нощем, когато тя си мислеше, че останалите спят; подигравките на момче, които накрая не бе могъл да понася повече и се бе впуснал върху му, само за да бъде повален с един удар; чакането под дъба на момиче, което така и нямаше да се яви; Стела и Уайра, хванати за ръка; гласът й, докато се прегръщаха на леда; гласът на баща му. Сълзите продължаваха да напират сред мрака, отвъд погледа на онези, които смятаха за уместно да се подиграват на реагиращо различно момче, сълзи на разкаяние и облекчение, които се лееха, докато музиката пронизваше вътрешната чернота.