Умрелите надежди бидоха заменени от гняв, последван от диапазон други емоции. Гняв над безчувствения начин, по който уайдузките пленници биваха убити, горчивина от вероятното изколване на фодрамите, бяс над гадостта долу в пещерата, ярост от изчезването на сина. Търговецът бе държан в плен от най-жестоките брудуонци, ала дори и те не бяха тъй зли. Всички оправдания за поведението на уайдузите бяха забравени, всяка мисъл — захвърлена. Манум искаше да ги накара да си платят.
Докато стоеше потънал в размисъл, долови звук от най-близката килия. Значи все пак имаше пленници! Манум се хвърли по коридора и заслиза по стълбите. Мъжът край скритата врата не бе помръднал, взиращ се в битката долу, и не се обърна при звука на стъпките. Изпаднал в ледена ярост, Манум отделяше мисъл за плановете си, колкото да си припомни нужната дума.
— Ключовете! — изръмжа на уайдузки.
Онзи се обърна към него и Манум установи с удивление, че очите на мъжа бяха насълзени.
— Ключовете?
— Да нахраня затворниците — рече неловко Търговецът, надявайки се планът му да успее.
— Къде е пазачът? — уморено каза мъжът, но още докато говореше, откачи връзката от пояса си.
Манум безмълвно посочи към битката. Мъжът кимна, подхвърли му ключовете и отново се наведе през прозореца.
Можеш да го блъснеш, рече глас в него и мисълта му допадна. Ръцете му пламнаха при представата как опира длани в гърба на мъжа, който се напряга, ала вече е прекалено късно. Това би било справедливо; ще допринесе за отслабването на това проклето племе. Пък и се бе чувствал толкова безсилен през безкрайната нощ, сега имаше шанс да си отмъсти.
Стори го! — настоя гласът и Манум направи крачка напред, сетне застина, припомняйки си отвратителната камара на дъното. Не беше ли грамадата достатъчно висока? Ако убия този мъж, колкото и да е виновен, с какво съм по-добър от него? Не, да оставим отмъщението.
Шумно си пое дъх, несъмнено вдигайки достатъчно шум, за да предупреди уайдуза, ала мъжът не се помръдна. Манум обърса нервни ръце в сиво-кафявата си униформа, обърна се и пое към стълбището, стиснал връзката ключове.
Отне му няколко минути да освободи затворниците от най-горното ниво; бяха петнадесетима мъже и три жени в десет килии, всяка от които разполагаше с гледащ към Хелиг Холт прозорец, несъмнено предоставен им с образователни цели. Ала Лийт не беше сред тях.
Това е най-добрият начин да им го върнеш. Ще искат да принесат жертви в чест на бляскавата си победа. Но няма да открият затворници, които да метнат в гнусната си яма. Яростта му се разпали още повече. Как може да сме тъй притеснени за брудуонската заплаха, когато позволяваме подобни неща да се случват в собствените ни земи? Що за низости сквернят градовете ни, селата ни, собствените ни домове — собствените ни сърца? Брудуонците по-важни ли са от собствената ни злина?
Манум потъна в мисли, разкрили безперспективна картина пред него. Отправяме се към Инструър и може би дори стигаме там, понесли много невинни жертви. И с красноречие (или по-скоро подкуп) успяваме да си уредим аудиенция със Съвета. Някой от нас говори тъй убедително, че фалтанските крале вярват в думите ни. Колко вероятно е това? Възможно ли е кралете да загърбят дребните си предразсъдъци и пограничните спорове, за да обединят сили в армия, достатъчно могъща да победи… как се бе изразил гласът от Андратан — „желязна тояга, изляна от стоманата на людете ни, която ще смаже фалтанската тлъстина без капка милост.“ Не можеше да си го представи. Ала най-иронично щеше да бъде, че при победата над брудуонската армия, загубили щяха да се окажат фалтанци — толкова ще сме самодоволни, че не ще обърнем внимание на собственото си зло. Дори няма да го виждаме.
Зад него долетя някакъв шум и той се обърна, тъкмо когато затворниците се нахвърляха отгоре му.
— Не, не! — закрещя Манум, опитвайки се да се бори, обгърнат от тела и ръце, борещи се неефикасно, ала надделяващи с бройката си. За момент бе по-скоро ядосан; след като бе измамил уайдузите, да бъде нападнат от тези, които бе освободил — нямаше логика. Ала тогава главата му бе ударена в мраморния под, зашеметявайки го, сетне още веднъж, по-силно, ударът накарал кръв да потече от носа му. Мяташе се, разкъсвайки дрехи и кожа, неуспешно опитвайки се да се измъкне от сграбчилите го ръце; последва неизбежният удар — лакът, коляно, крак — нямаше значение — хласнал за трети път главата му в камъка.