Хауфутът откри, че проблемът не се състои в това да прекосят буйната река със стръмно корито, макар че най-близкият брод се намираше на около половин миля нагоре по течението. Най-много ги затрудняваше как да преведат тура до другия бряг. Изглежда нямаше алтернатива да потърсят по-широк брод, ала хауфутът се вгледа на юг и не откри процеп сред прострелите се хълмове. Нагоре по течението положението не бе по-различно, защото макар хълмовете да ставаха по-ниски, там имаше полета от лава, през които Уайзънт не можеше да се движи.
— Тръгваме на юг — оповести хауфутът. — Трябва да открием брод.
Започна да дърпа останките от въжения мост, висящи от скалата.
— Колко ще ни забави това? — облеченият в синя роба отшелник се приближи, раздразнение долавящо се в гласа и по лицето му. Бяха се движели с такова добро темпо, наслаждавайки се на предимно хубаво време и на гостоприемството (и прясното месо) на дружелюбните пътници, които бяха срещнали. Уайзънт привличаше доста внимание и славата ги предшестваше, тъй че много от живеещите дълбоко в горите семейства дойдоха да ги видят, удивлявайки се на огромното животно. Отшелникът се бе надявал да достигнат останалите преди Инструър, ала сега това ставаше малко вероятно. И нямаше следа от брудуонците.
— Вероятно ден, може и повече. Южно оттук няма път, поне доколкото мога да видя. Ще трябва да се отправим през гората. Какво ли се е случило с моста?
Появи се цялото въже и отшелникът взе крайчеца му.
— Много мостове биват разрушени от пролетното пълноводие, ала този не е бил сполетян от такава съдба. Виждаш ли? Въжето е било прерязано с нож или меч.
— Брудуонците?
— И аз така предполагам. Опитват се да забавят преследвачите.
— Да се надяваме, че са попаднали в клопката на Компанията, макар че вече наближаваме Виндстроп Хаус. Започвам да се притеснявам; очаквах вече да сме попаднали на някакви белези за съдбата им…
— Чакай! — викна отшелникът. — Погледни тук! Той стоеше край потъмнелите камъни встрани от пътя, покрити с петна, които четири седмици не бяха могли да заличат напълно.
— Кръв. Достатъчно много, за да е фатално — сега хауфутът имаше доказателство за разразило се сражение, ала не беше сигурен, че иска да узнае още. — Но може и да е било животно — додаде със съмнение.
— А ей там — продължи отшелникът — е било извършено изгаряне, вероятно погребална клада; ето костите.
Той отстъпи няколко стъпки.
— Най-добре да не се вглеждаш.
— Не се и налага. Виждаш ли това? — посочи към забития близо до пепелта меч. — Винкулчаните носеха такива остриета. Тук лежи някой от Сторрсенови.
Двамата коленичиха край друма, отдадени на мислите си.
— Значи с Компанията е свършено — гласът на хауфута бе пропит с тъга.
— Грешиш — отвърна отшелникът с насълзени очи, ала усмихнат. — Ако са се сражавали тук с брудуонците, значи е имало и оцелели, които да отдадат почит на убитите. Брудуонците не биха сторили подобно нещо. Следователно Компанията е победила — или поне не е разбита напълно.
И тъй като не ги срещнахме поели обратно, следователно са продължили пътя си към Инструър — отшелникът се развълнува — може би дори повели пленник!
— Да, ако тълкуваме знаците с главите, а не със сърцата си.
— Не, това е истината — в думите на отшелника звучеше увереност.
— Звучиш като Хал! — изсмя се пълничкият мъж. — В селото го наричаме…
Той замлъкна, сетил се за поведението на Хал в пещерата.
— Съжалявам.
— Всичко е наред — отвърна любезно отшелникът. — Размишлявах над думите му. Определено е миропомазан, един ден ще стане пророк. Ала е важно да помниш, че той е още млад, незрял и има още много да учи. Може би ще прекарам известно време с него в Инструър. А по-малкият му брат е съвсем различен. Не го ли усещаш? Ръка е разперена над него, насочвайки живота му, използвайки това пътуване, за да го превърне в нещо остро и точно, могъща стрела в колчана на Най-възвишения.