Гласът му се усили, сякаш говореше не само на един селски хауфут, а пред насъбраните емисари от фалтанския съвет.
— Макар да познавам привилегированите родове на Инструър, никога не съм срещал някой с подобен авторитет, обвил раменете му. Ориста ми е да подготвя някой като него да поеме по пътя на величието, и дори и да не доживея да го видя как постига славата си, пак ще да съм доволен — поспря за миг, сетне високо се изсмя. — Прости ми, приятелю, помисля ли си за това момче, не мога да се сдържа. Най-възвишеният направлява словата ми.
Хауфутът сви огромните си рамене:
— Не мога да кажа, че виждам същото — отвърна. — Той е обикновен селски момчурляк. Може би по-умен от останалите, мислител, самотник. Малко чувствителен, малко крехък. Изобщо не прилича на баща си. Виж, той вече щеше да постигне величие, ако не беше избрал да си живурка спокойно в Северните покрайнини. Манум беше Търговец, уважаван от целия фирейнски кралски двор, ала по някаква несподелена с никого причина се оттегли навръх силите си и дойде в Лулеа. Лийт може и да има потенциал, ала на неговата възраст Манум вече пътуваше по Здрачния път до Сиенан.
— А Лийт пътува към Инструър — напомни му отшелникът.
— Така е! Бях забравил. И аз също съм се отправил натам — на моите години! Това само показва колко абсурден може да бъде животът.
— Сприхав мошеник — рече отшелникът шеговито. — Прикриваш разочарованието и липсата си на вяра с цинизъм. Какво е сторил Най-възвишеният, та те е обидил тъй?
Хауфутът приседна на каменния друм.
— Нищо — отвърна той. — Това е проблемът, той не прави нищо. Повече от всичко бих искал да повярвам в божество, което бди над всички, ала не мога. Някои от моите селяни, напук на всичките ми усилия — както и тези на мнозина други добри мъже и жени — продължават да живеят в страдание и болка. И докато обикалям из селото, си мисля: ако съществува бог, защо си има любимци? Защо не прави нищо за онези, които се нуждаят най-много от него? Не успявам да достигна до отговор и единственото заключение е, че той не съществува. Предпочитам този отговор пред алтернативата, в която той благославя едни и проклина други. Ако такова божество съществуваше, аз щях да бъда негов враг.
Двамата мъже и огромният тур прекараха следобеда в сражения с гъстите храсталаци, дордето най-сетне по здрач откриха път. Не бе нищо повече от животинска пътечка, ала им позволяваше да се придвижват далеч по-бързо. Отшелникът се опитваше да заговори за метафизика, очевидно съзрял предизвикателство в думите на хауфута, ала едрият водител не възнамеряваше да обсъжда повече въпроса. Вместо това той на свой ред се опита да окуражи отшелника да заговори за миналото си в Мерциум — и също претърпя провал. Остатъкът от деня премина в неловко мълчание, опънало крехките ластари на приятелството, които бяха започнали да се простират между двамата.
Залезът ги свари да дирят място за нощувка. Пътеката ги отведе далеч от реката, сред по-стари, по-разредени дървета; по-възрастна гора, незасегната от лавата и калта на заплашителния вулкан на няколко мили зад гърба им. С последните лъчи на слънцето пътниците излязоха на поляна.
— Изглеждаш много по-добре в сравнение с последния път, когато те видях — долетя глас отдясно. Две глави се извъртяха по посока на звука, където замиращата светлина очертаваше силует.
— А ти — доста по-зле — отвърна отшелникът. — Къде си бил и какво си съзрял? Душата ти е белязана.
Лидерът се смя дълго и дълбоко, богат кикот, обгърнал тялото му.
— Както винаги прав — рече той. — Елате, елате и споделете фодрамския огън. Ще чуете песни и истории, които може да облекчат сърцата ви — или да ги натъжат. Има много за разказване.
— Що за храсти растат тук? — запита хауфутът, докато прекосяваха поляната към проблясващия огън в другия й край. — Копия?
— Не, приятелю. Тук растат тъгите на фодрамите и тяхното желание за мъст — и затрудненията на водителя им, който желае мир, а не огън и меч. Ала тази вечер ще чуете историята за Ливадата на копията, тъй като е свързана с част от вашата Компания.
— Те…
— Всичко по реда си. Зная, че жадувате за новини, ала трябва да почетете домакините си и да ни позволите да разказваме по нашия обичай. Жаждата ви ще бъде утолена. Сега елате, имаме печено агънце, заедно с топла бира и студена вода за прокарване — обърна се към останалите край огъня. — Братя, това са двама от членовете на Компанията от запад. Посрещнете ги!