— Поне знаем накъде са се отправили — изсумтя хауфутът. — Няма да ги изпуснем, поне това му е хубавото. Ще се придържат към пътя, като нас.
— Но как ще ги настигнем?
— Конете няма да са им от особена полза в Брейданската пустош, не и по това време на годината. Ще трябва да вървят, както и ние — селският водач поклати объркано глава. — Не проумявам! Ако се бяха отправили на юг, по това време вече щяха да са в Раммр и да вземат кораб към Инструър или поне Лавана.
— Има много причини, поради които някой може да избере Западния път — отвърна Кърр. — Мисли. Биха ли получили подобни люде свободен достъп до кораб, особено придружени от водени насила спътници? Слава на Най-възвишения, Фирейнс още не е пропаднал до такава степен. Западният път е най-бързият начин да се достигне Просеката, през която те трябва да минат, за да се приберат в Брудуо. Защо им е да отиват на юг?
— Да, обаче през зимата? Със сигурност Западният път, макар и най-пряк, ще се окаже най-дълъг.
— Убеден съм, че си прав. Ала дали те знаят това? В тази земя са чужденци. Дали просто не следват пътя си обратно към Брудуо, тъй като не знаят друг?
— Това вече е доста вероятно — призна водачът.
— Надявам се принуждават Манум да ги води. Той може да е избрал Западния път, знаейки, че това ще ги забави. Ездачите няма да знаят за тукашните зими, факт, който може да е първата усмивка на късмета по наш адрес.
Бе време да тръгват. Стела се появи от другата стая, ръката й здраво хваната от Мерин. Лийт се почувства замаян; дали заради страх от неизвестното, възбуда от неминуемото заминаване, притеснение за родителите си или чисто нервно изтощение, не можеше да каже.
Ръка разроши косата му.
— Да тръгваме — каза Кърр. — Ще се справиш, момче. Я какъв бащичко си.
Докато се изнизваха през задната врата на хауфутската къща, Лийт потърси в себе си наследената от бащата храброст. Откри само страх.
Глава 5
Под Уоч Хил
Потайни сенки проблясваха по страната на издигащия се над Лулеа хълм. Под тях нощните светлини гаснеха една подир друга и селото бавно потъна в сън. Луната очерта фигурите — една, две, три, четири, пет, всички без последната повели кон — докато поспираха да погледнат към малката северна долина, в която бяха прекарали живота си. Дърветата представляваха тъмни петна над блестящото, заснежено сребърно дъно, където снегът бе покрил миналогодишните поля над шубрачестите склонове. През долината се виеше фината нишка на Лаймския поток, вливащ се в долината от далечните Велики северни гори, сетне завиващ на запад непосредствено преди Лулеа и поемащ към морето между Суил Даун и Брийм Хил.
Колкото и примамлива да бе тази средзимна гледка, очите на намиращите се на хребета се насочваха на изток. Там можеха да видят линията на Бруксайдския път, белязан със сенките на високи дъбрави. Отвъд пътя земята се надигаше, за да оформи Гарисън Хил, около и зад който се виеше Западният път, отвеждащ във вътрешността на страната, далеч от морето. Само на три левги, скрит от хълма, лежеше Вапнатак — най-големият град в Северните покрайнини на Фирейнс. Далеч надолу по Западния път можеха да видят горните склонове на Уоч Хил, най-високата точка в района. Самотна светлинка блестеше близо до върха му.
Стела отчаяно искаше да се махне от долината още тази нощ. Мъжете я бяха накарали да ги последва извън селото и избраният от тях път мина толкова близо до дома й, че едно провикване щеше да докара баща й. Но тя не се бе провикнала. Макар да ги очакваха опасности и вероятно смърт, тя бе решила да ги последва. По-добре смърт, отколкото живот с Друин.
Кърр посочи към светлината на върха на Уоч Хил.
— Там са леглата ни — отбеляза той. — След като се успокоих, че фермата е подсигурена, можем да отидем в дома на Кроптър. Два часа и ще можем да починем.
— Надявам се, че Кроптър ни очаква — хауфутът вдиша нервно. — Никога не съм го срещал.
— Ще бъде готов. Мислиш ли, че всяка нощ оставя лампата да свети? И не се тревожи. Легендата и слухът са в състояние да преувеличат всекиго.
Хауфутът изсумтя, сетне се обърна и се отдалечи. Бяха слезли от хълма, далеч от лунната просека, отдалечавайки се от Лулеа в посока към Западния път.
Докато вървяха, Лийт прехвърляше последните няколко часа през ума си. Бяха се отправили на пътешествие, което можеше да промени живота им. Бяха поели към Склоновете, през Брейданската пустош и може би дори отвъд, пътувайки през грешното време на годината. От петимата, единствено той и Стела можеха да бъдат определени като млади, във форма и здрави. Кърр изглеждаше стар и гърчав, предвождайки ги, опирайки се на бастуна си; хауфутът пуфтеше след него с клатушкане, макар да бе оставил жезъла си в селото; Хал — е, Хал бе усъвършенствал паешка походка, която изстрелваше здравия му крак напред, а изсъхналият служеше само за опора. Изглеждаше почти комично, ала Лийт не се смееше. Брат му бе повече от храбър, прекарал години в привикване с недъга си. Лийт се усмихна на себе си. Аз не съм привикнал да бъда нормален, помисли си сухо той.