Намести раницата си.
— Постави я високо на раменете си — бе казал Кърр. — Стегни колана високо над кръста. Приведи се напред, тежестта да стои над, а не зад теб. Нека да те бута напред, не да те дърпа назад! — За щастие, припомни си той, по-голямата част от багажа щяха да натоварят на конете веднага щом пристигнеха до Уоч Хил.
Някъде късно вечерта брудуонците дръпнаха юздите на жребците си и спряха да лагеруват. Груби ръце събориха Манум от коня и той падна на земята, като ударът го свести. С все още вързани ръце и крака, той полузашеметен бе завлечен по земята и оставен подпрян на ствола на един бор. Започна да хвърля ужасени погледи из горичката, докато най-сетне очите му не попаднаха на онова, което най-много искаше да види. Там, в другия край на малката полянка, опряна на У-образно дърво, закрита от пречупен клон, стоеше Индретт.
Той се вгледа по-внимателно и сърцето го заболя. Лицето й бе оплескано с кръв и увенчано с букет от белези, очите й бяха затворени от отоци, косата й провисваше разчорлена върху превитите рамене. Превита, ала не и пречупена, помисли си Манум. Щяха да я убият, преди да прекършат духа й. Страх се породи в него при тази мисъл. Беше ли още жива? Руменината на бузите, повдигането и спускането на гръдта й — все още живееше. О, Най-възвишени! Той се облегна на дънера, безпомощен да стори друго, освен да я наблюдава, докато около него брудуонците подготвяха лагера. Разпънаха любопитна на вид кръгла палатка, вързаха конете близо до бора на Манум и започнаха да приготвят вечеря, но Търговецът не обръщаше внимание. Сърцето му бе разбито от мъка по Индретт, бе объркан от невъзможността си да й помогне — и поразен от ясното осъзнаване какво онези убийци можеха и щяха да й причинят.
По-късно през нощта гладът го изтръгна от пресеклива дрямка, изпълнена с мрачни форми, въпроси, заплахи и удари. Брудуонците не бяха нахранили пленниците си, нито им бяха дали нещо за пиене. Малко е вероятно нещо да си проправи път между тези отекли устни, помисли си горчиво Манум. До него кон изцвили тихо, сетне го докосна с муцуна. Тези животни не бяха жестоки като господарите си. Такава злина! Бе научил много за брудуонците през последната година; как съчетаваха ужасяваща целенасоченост с огромна мощ и дисциплина; абсолютната себеотдаденост към водача им; липсата на каквито и да било морални задръжки; обичта им към насилието. Как можа да ги отведе до Лулеа? Какво си бе мислил? Усети докосването с муцуна отново, полуизвинително, като че конят се притесняваше за него.
Тогава проблясъкът на идея започна да се оформя в ума му. Невероятна, но възможна. Дошла право от легендата за Кауин Ловеца. Нищо за губене. Защо не? Ала щеше ли да има силата? Няма време за колебания, помисли си той. Стори го сега! Той се претърколи надясно, просвайки се по очи на голата, камениста земя. Това му изкара въздуха и той дълго време лежа, изтощен. Сетне бавно, мъчително, той принуди вдървеното си тяло към движение, докато ръцете му опипваха за подходящ камък. Намери няколко камъка, леко потънали в земята, но след като ги опипа, той ги захвърли един след друг. Търпение, каза си. Имаш цяла нощ на разположение. Стой буден. Намери подходящия. Ноктите му се напълниха с пръст, докато ровеше опипом из земята.
Най-накрая откри търсеното: идеално камъче — малко, ала остро. За момент през ума му пробяга мисълта да пререже вървите си, да освободи Индретт, да избягат от тези жестоки люде. Но колко далеч ще стигнем, подигра се сам на себе си. Вероятно дори няма да успеем да се измъкнем от гората. Въздъхна. Първоначалната му идея вероятно бе най-удачна — а ако не проработеше, щеше да бъде и последна такава.
Бавно, внимателно, той се добра обратно до дънера. Сега издаваше тихи, мърморещи звуци, които се надяваше да са успокояващи за недалечните животни. Отново трябваше да открие нещо; и отново трябваше да използва ръцете си, вързани здраво зад гърба му. Лунната светлина се процеждаше между дърветата, но не бе от голяма полза. Той заопипва наоколо, докато не го откри: конски крак. Сега уверен в себе си, той сръчно придърпа крака нагоре, говорейки успокояващо на коня, докато дъхът на последния разрошваше косата му. Задържа камъчето между палец и показалец, пое дълбоко дъх — щеше да има само една възможност — сетне се прицели в мястото между копитото и подковата. С цялата сила, която съумя да събере, заби камъчето дълбоко в хрущяла. Конят изцвили и отърси глава, това беше всичко при толкова слабата болка в копитото. Но бе достатъчно. Моментално онези в палатката се раздвижиха и някой излезе да види какво става. Манум разполагаше само с миг. Трескаво се заизвива по земята, докато не усети ствола на дървото зад гърба си. Конят отново изцвили и удари крак в земята, забивайки камъчето още по-надълбоко в копитото. Първоначално ще бъде само леко дразнене, помисли си разсеяно Манум, докато се отпускаше към дънера, опитвайки се да успокои накъсаното си дишане. Сега един от брудуонците прекосяваше полянката, за да нагледа конете. Със сигурност щеше да види, че пленникът е замислил нещо? Вълна от болка и гадене заля Манум. Не трябва да ми прилошава, помисли си. Къде беше брудуонецът? Щеше ли да забележи разровената земя? Замаяният Манум изпадна в безсъзнание по времето, когато воинът се надвеси над него.