— О! А какво…
— Шт! — съсна хауфутът.
В този момент висока, прегърбена фигура изникна измежду храстите на пътя пред Компанията. Носеше фенер в ръката си.
Кърр изрази облекчението си с въздишка.
— Господарю! — възкликна той. — Какво правиш на пътя?
— По-скоро какво правите вие по т’ва време навън? — пропука отговорът в глас като огън. — Трябваше да сте тук преди часове! — той поспря, броейки. — Петима? Защо петима?
— Когато обясня причините за забавянето ни, ще разбереш и причината за нарасналата ни бройка — рече Кърр. — Но защо не поговорим вътре? Тук е студено и вдигаме доста шум.
Сянката пред тях изръмжа отговор, който Лийт не дочу.
Бавно поеха надолу по каменистия път, сетне рязко свиха вляво и се изкачиха по стръмна и тясна пътека, прорязала покрит с храсталаци склон. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова повече можеше да съзира Лийт, докато накрая Вапнатак не се разстла пред него. Няколко светлини настойчиво проблясваха зад градските стени, но иначе градът също бе потънал в сън.
Поглеждайки назад, той си представи, че вижда Долината и светлините на родното си селце. Последен взор и изчезнаха, погълнати в тъмните дървесни сенки на Уоч Хил.
Близо до върха на хълма имаше голяма къща. Изкачването им по виеща се, тясна пътека, прорязала гора с високи борови дървета, отне почти час. В началото Лийт разтревожено се бе взирал наляво и надясно в мрака изпод дървесните стрехи, очаквайки обитателите на Вълшебната планина да се появят — вероятно самият Магьосник, повел пълчище гоблини и феи, всичките с блеснали зелени очи и виещ се от устата огън — но накрая дългото изкачване и безсънните нощи си казаха думата, карайки го да забие очи в краката си. Остатъкът от нощта бе ходене насън: конюшни и миризми, странни лица с неразбрани имена, купи гореща вода, топли кърпи и меко легло в плесенясала стая с висок таван.
На следващото утро Лийт се надигна с изгрева на слънцето. Събуждането го сепна, забравяйки за момент как се е озовал в тази непозната стая. Разсеяно прокара пръсти по чаршафите: бяха изработени от някаква мека, лъскава тъкан, различна от грубия памук от вкъщи. От лявата му страна, поставена на трикрака подложка, се мъдреше купа с димяща вода, без съмнение предназначена за измиването му. Дали родителите му разполагаха с такива удобства? Незабавно го жилна вина: защо бе прекарал нощта в себичен комфорт, вместо да язди из мрака и да ги търси? Умът му го обяви за глупав. Та нали не той бе водач на експедицията; да спрат тук не бе негово решение. Но без значение колко силно напрягаше ума си, чувството на вина не искаше да си отиде.
Младежът отми останките от съня и се подсуши, сетне бързо облече вчерашните си дрехи. Стаята бе огромна, гладкият дъсчен под отчасти бе покрит от украсен с пискюли килим. В един от ъглите се издигаше огромен скрин, може би десет фута висок, ала не му достигаше един фут, за да се опре в тавана. Леглото, поставката за легена и скринът представляваха единствената мебелировка в стаята; но създалото се впечатление бе не такова на бедност, а на аскетично богатство. Лийт смръщи чело. Вероятно бе начинът, по който мебелите бяха подредени, а може би демонстрираното внимание към детайла в орнаментите по краката на подложката за легена и багрите по вратата на скрина. Никога не бе виждал подобни мебели. Кой щеше да губи толкова време за спална мебелировка? И след като го бе сторил, защо я бе оставил в очевидно резервна стая? Спалнята отвеждаше в дълъг, тесен коридор. По протежението му Лийт видя отдясно шест подобни на неговата врати, всичките затворени, а отляво имаше порта, която, ако се съдеше по процеждащата се под нея светлина, отвеждаше навън. Без да знае защо, той тихо затвори вратата зад гърба си, промъкна се по коридора към външната врата, отвори я и пристъпи в утринната светлина.
Малка зелена морава, изцяло разчистена от снега, бе разсечена от тясна каменна пътека, отвеждаща към върха на хълма. Станал жертва на желанието си да се изкачва по високи места, Лийт пое по пътя. Докато се катереше, дърветата отстъпиха на ниски кипариси, на свой ред заменени от камънаци. Върхът на Вълшебната планина.
И изглеждаше точно както винаги си го бе представял. Светът се простираше пред него като набръчкана покривка в края на пикник; кърпеж от равнини и низини; ярко изсечени от утринните слънчеви лъчи хълмове; тъмни гори, обгърнали стръмните склонове. Отляво — на запад — лежеше Лулеа, по-малка, но дори по-ясно видима в сравнение с гледките от Суил Даун и Брийм Хил. Непосредствено под него гората се разстилаше към Долината, сливайки се с подредените поля току преди селото му. Там стоеше Лулеа, с дребни, но ясно откроими в ледения въздух къщици. От това разстояние хората не можеха да бъдат видени, но вероятно вече се заемаха с дневната си работа, несъмнено забравили за смъртта на Лийт и брат му, последната глава от нещастната фамилия на Манум.