Първата им мисъл бяха конете. Нещата се усложниха, когато откриха, че животните не са на мястото, където ги бяха вързали. Започна яростно търсене, като всеки дълбаеше из снега във все по-широки кръгове. Най-накрая Хал нададе вик: разумно, конете бяха подирили закрила от другата страна на варовиковата скала на източния край на долчинката и бяха само леко поръсени със сняг.
Следващият проблем бе по-сериозен. Западният път бе изцяло затрупан от снега. Заради честите бушуващи тук бури, в Брейданската пустош нямаше пътеуказатели. Фарр им каза, че пътят бил маркиран от ред камъни, които обаче били безследно закрити от снежните талази. С нарастващо отчаяние, Кърр огледа хълмовете. Гледката бе идентична във всички посоки: бели могили, синьо небе и ярка, заслепяваща светлина.
— Трябва да се изкачим към най-високата точка, сетне да се отправим към нещо конкретно на хоризонта — предложи Фарр. — Няма смисъл да тръгваме в произволна посока без ориентир.
Така че пътниците натовариха конете и започнаха дългото, бавно бъхтене през снега. Но тогава следващият проблем незабавно оповести присъствието си: макар повърхността на снега да бе замръзнала през нощта, отдолу бе мека и конете непрекъснато затъваха. Отново и отново пътешествениците трябваше да спират и да ги освобождават. Напредваха мъчително бавно, като прогресът им бе маркиран от редица окървавени дупки в преспите. След като спряха да разтоварят конете, Компанията сами понесоха багажа, така че животните затъваха по-нарядко. Така се закатериха по най-близкото възвишение.
Слънцето почти бе достигнало зенита си, когато най-сетне се изкачиха на върха. Зад себе си можеха да видят долчинката и останките от тридневния лагер, сиво петно в простиращо се бяло море. Режещ източен вятър фучеше студено и сухо из голите бърда на пустошта, отвявайки по-мекия сняг от стъпките им, оставяйки пъртина, показваща сутрешния им лъкатушещ път.
Далеч на изток, ред хълмове се издигаха над снежното море.
— Братството — посочи Фарр, — вероятно на около тридесет левги. Западният път отива в тази посока.
Лийт погледна през рамо към мястото на бивака им, сетне напред в далечината, към привидно носещите се над снега хълмове, болезнено бели. С това темпо, помисли си той, ще ни отнеме цяла вечност.
— Няма да можем да издържим още дълго — изстена хауфутът. — Не си чувствам краката!
— Трябва да запалим огън — додаде Уайра.
— Ала не тук — уточни брат му. — Не и на този хълм. Трябва да се скрием от вятъра.
Кърр изръмжа, сетне потегли, водейки коня си към по-стабилен сняг.
Обедът бе излапан под сянката на високи до раменете им смърчове, които бяха открили удобен за пускане на корени овраг. Огънят изяде последното им гориво, докато те се притискаха един в друг, опитвайки се да се стоплят. С поглъщането на всяка оставаща цепеница нарастваше мълчаливото осъзнаване, че нямаше да успеят да преминат пустошта. Докато Хал втриваше мехлем в краката на конете, останалите седяха, очевидно изцедени, докато следобедът бавно минаваше.
Стела втренчено се взираше в огъня. Отпред й бе топло, но гърбът й замръзваше, а костите я боляха от студ. В заслона бе много по-топло, всички бяха весели и не трябваше да се притесняват за прибирането у дома. У дома, въздъхна тя. Осъзна, че се канеха да се отправят обратно, победени от снега. В мига, в който краката й поемеха първата стъпка към вкъщи, щеше да бъде положено началото на края на живота й… Срещу нея седеше Уайра. Стела се опита да улови погледа му, но лицето му бе сведено, чертите му бяха мрачни, като че енергията бе изсмукана от него. Вдигайки глава, тя загледа как димът от огъня им мързеливо се вие над дерето, сетне бива отнесен зад гърбовете им от вятъра. Всичко тук бе рязко и категорично диференцирано: мраморната белота на снега, леденосиньото следобедно небе, яснотата на линията, деляща небосвод и сняг. Погледна отново, опитвайки се да фокусира очи, сетне ахна.
Човешки силуети стояха над тях, гледайки в оврага.
Останалите се обърнаха към Стела, сетне проследиха погледа й. Четирима мъже стояха мълчаливо, черните им фигури ясно се очертаваха на бледото синьо небе, което вече почервеняваше със здрачаването. Лагерният дим се виеше край тях, съобщение, което можеше да бъде разчетено от всеки. Като един, пътниците скочиха на крака и посегнаха към оръжията си, но вече бе късно. Разнесе се вик и заплашителните фигури бяха извадили лъкове. Нов вик — и стрела прелетя между Фарр и Уайра, карайки пътниците да застинат по местата си.