Черните фигури слязоха. Лийт погледна към братята Сторрсен, чиито лица бяха побелели, без капчица кръв. Никой не помръдваше. Никой не продумваше.
— Фенни дах? — запита първата фигура. — Фенни дах?
Пътниците се спогледаха, ала никой не отговори.
— Хастевал! Форлин ду андах! — провикна се водачът към един от спътниците си.
Лийт изчакваше. Хрускането на висока фигура проряза тишината, докато тя се приближаваше към лагерния огън.
— Не говори фенни? — запита мъжът.
— Не, не говорим фенни — отвърна дрезгаво Кърр. — Какво е фенни?
— Ние фенни! — остро отвърна високият мъж, забивайки показалец в гръдта си, сетне посочвайки към останалите си спътници. — Вие защо на Мирвидда?
— Пътуваме по Западния път — предпазливо рече Кърр.
Високият мъж се засмя толкова бурно, че шапката падна от главата му, разкрила дълги руси кичури. Той се обърна към другите:
— Дескрей ойвал, дескрей ойвал! — повтори и останалите също се изсмяха, звукът екнал в тесния овраг.
— Няма ойвал, няма път, само анвар сняг? Къде отива?
— Следваме други хора — изтърси хауфутът, преди някой да е съумял да го спре.
— Други хора? Коне хора?
Последва мълчание. Фигурите пристъпиха по-наблизо в чезнещата светлина.
— Да — отвърна най-подир Кърр.
— Иглиндин дескрей ду тендар! — провикна се водачът и Компанията бързо бе заобиколена от четиримата високи бойци. Бяха наизвадени въжета, с които да вържат пътниците.
— Вие дойде с нас! — предаде високият преводач. Един от мъжете започна да връзва ръцете на Фарр. Пребледнелият винкулчанин не се противопостави.
Още три фигури слязоха в оврага, една от които бе облечена в червено. Той размени остри слова с разпитвалия ги, който го посрещна с дълбок поклон.
— Ундин дескрей! — заповяда пурпурният и въжетата бяха смъкнати от Фарр. Мъжът в червено кимна, докато въжетата падаха на земята.
По подкана на стрелците пътниците прибраха останките от храната и отново натовариха изморените си коне. Сетне, по команда, бяха съпроводени извън оврага, като червенодрехият вървеше най-отзад.
— Тези ли са брудуонските ездачи? — нервно прошепна Лийт на брат си. Хал се канеше да отговори, но Уайра, който бе зад него, се намеси:
— Не, тези хора са фенни — Лийт се обърна и почти се препъна. Най-близкият до него боец изръмжа; Лийт продължи да върви.
— Фенни? Единствените фенни, за които съм чувал, са злите планински богове, дето…
Уайра понечи да отговори, но ново изръмжаване пресече думите му.
Заловители и заловени с мъка се изкатериха от дерето и поеха из заснежената пустош. Нямаше белези, по които Компанията да разбере къде биват отвеждани или дали са минавали из този участък преди. Залязващото слънце предоставяше единствен ориентир. Пътуваха на североизток, загърбили слънцето — далеч, сигурен бе Лийт, от Западния път. За известно време единственият звук бе мекото пристъпване на крака и копита в хрущеливия сняг; сетне младият Сторрсен, леко ускорил крачка, се изравни с Лийт и Хал.
— Не сте ли чували за фенните? — прошепна Уайра.
Лийт поклати глава без да се обръща, от страх от пазача.
— У дома си разказваме истории за тях, пръчковидните хора от снежните поля, зли и жестоки, силно мразещи чужденците. Ако Брейданската пустош е тяхна земя, защо не си ни казал за тях?
— Не би трябвало да живеят тук. По-навътре има плато на име Мирвидда, където се говори, че живеели. Но историите, които ние си разказваме за тях, са само измислици. Никога не съм си представял, че фенните са истински хора! Никой в Мьолкбридж не вярва в тях.
— Убеден ли си, че тези хора са фенни?
— Така казват, тъй че защо не? Не, няма грешка. В историите ни се говори за мъжа в червено.
— Кой е той? — попита Лийт. Започна да се тресе, не само от студа.
— Жрец.
Нищо друго не последва, така че Лийт рискува да хвърли поглед встрани. Уайра се взираше право напред, стиснал устни, навъсил вежди, с лишено от цвят лице.
— Уайра — запита Лийт, знаейки предварително отговора, — в опасност ли сме?