Хауфутът, изправяйки се с царствен маниер, отвърна:
— Да, ще влезем в шатрата ти! — когато Перду предаде този отговор, мъжът в бяло се усмихна и кимна.
Напитки последваха храната, докато пътниците отдъхваха сред огромната палатка от турова кожа на вожда. Лийт гледаше с почуда пъстрите плетива и гоблени, украсяващи стените, ала дъхът му секна пред невероятното изобилие от храни, които им бяха поднесени. Фенните бяха търговци, чието умение да изработват стоки за продажба бе допълнено от умението да сключват добри сделки, тъй че винаги бяха добре запасени. Само преди няколко часа Лийт дори не подозираше, че тази вечер ще се храни на трапезата на легендарните фенни на Севера. „Нечакани приятели“ бе казал Кроптър и фенните определено бяха такива. Лийт поклати почуден глава: самият Кроптър се бе превърнал от легенда в приятел, а сега и фенните бяха сторили същото. Може би не бе глупаво да се надява на успех. Може би щеше отново да види родителите си.
По време на яденето, мъж и жена бяха въведени и представени на пътниците. Те бързо поклатиха глави и си излязоха.
— Това са фенните, които са видели брудуонските нападатели — уведоми ги Перду. — Казаха на вожда, че не вие сте търсените.
— Олекна ми — отвърна Фарр. — Какво щеше да ни се случи, ако бяхме намерени за виновни?
Перду поклати глава.
— Не ти трябва да знаеш. Фенните имат големи сърца: бързо изпадат в състрадание, бързо се разгневяват. Достатъчно е да кажа, че нямаше да видите утрото — ако имахте късмет.
— Какво правиш сред тях? — Уайра най-сетне зададе въпроса, който най-много терзаеше братята. — Знаем само, че изчезна по време на пътуване към Искелзее. Как се озова тук?
— Носех кожи от Фанаьокл, отвъд поллернските поля, но не бях преценил правилно топенето и ледът се разчупи покрай мен, докато прекосявах Мъдверкс. Изгубих всичко — коне, кучета, кожи и Йона, моят другар. Помните ли Йона? Беше родом от Хустад под Винкулен, имаше голям опит из ледените земи и често го придружавах на север. Фенните ме откриха да лежа на леден къс край бреговете на Искелзее. Те ме откъснаха от лапите на смъртта и когато дойдох на себе си установих, че съм пленник на фенните, високо в непроходимите пущинаци на Мирвидда.
Предоставиха ми краен избор: да стана един от тях или да умра. Не искаха да ме пуснат, за да не се разчуе за ловните им земи. Но аз се бях научил да уважавам тези хора, така че всъщност нямаше никаква алтернатива и аз останах. Служа като преводач в случаите, когато фенните искат да търгуват с чужденци. Работя с тях, живея с тях, аз съм фенни. Нямам нищо — с изключение на всичко, което някога съм искал.
— В Мьолкбридж все още има скърбящи за теб хора — меко отвърна Уайра, — които все още поставят цветя на гроба ти. Не можеше ли да се свържеш с родителите си, с братята и сестрите си? Братовчедите?
— Един-два пъти се опитах да пратя съобщения — отвърна Перду, — но очевидно не са били получени. Самият аз не мога да се завърна в Мьолкбридж, дори и заради семейството си. Защото сега имам друго семейство — добави той и обръщайки се, хвана ръката на млада жена, която срамежливо се усмихна. — Момчетата ми спят. Може би ще се видите с тях утре.
— Виж ти, виж ти — поклати глава Фарр, в невъзможност да се сдържа. — Кой би повярвал? Дивакът от Винкулен, опитомен от дивите мъже (или по-скоро дивата жена) на севера! И дори имаш деца от нея! — не правеше никакво усилие да прикрие отвращението си.
— Не му обръщай внимание — каза Уайра. — Аз се радвам да чуя, че си жив и че си щастлив. С твое разрешение, това и ще разкажа на близките ти, спестявайки им подробностите. Става ли?
— Спестявайки подробностите? Дивачка от севера? На какво прилича това? — Перду се наклони към Сторрсенови, очите му се стесниха. — Вие, момчета, изглежда твърде дълго сте спорили със съседите. Виддата е прекалено широка за дребния ви провинциализъм. Значи ще спестите на родителите ми подробностите от новия ми живот? Как смеете! Не презирайте това, което не разбирате! Тези хора не са животни, без значение какво казват Първородните. Фенните са благородни хора, които оцеляват в земи, където останалите биха загинали. В сравнение с тях мъжете от Винкулен изглеждат изнежени. — Фарр изсумтя невярващо при последното твърдение.