— Но те не са от Първородните — каза Кърр. — Те са прокудениците, лозианите, които не получили Огъня от Най-възвишения.
Макар да не приличаше на близките си от Мьолкбридж, Перду споделяше характера им.
— И кой разпространява дрънканиците за лозиани? — рече той. — Не са ли тъй наречените Първородни? Не мислите ли, че това е доста егоистичен начин за поглед над света?
— Наричаш ни егоисти? — настръхна Фарр. — Я се погледни! У дома не можеше да намериш жена, която дори да те погледне, та си взел да люпиш мелези с някаква мърлячка от пустошта! Само толкова ли струваш?
Кърр и хауфутът се опитваха да усмирят по-възрастния Сторрсен, като и двамата изпъшкаха недоволно. Перду се олюля като от нанесен удар.
— По-добре си помисли внимателно, братовчеде, преди да си изрекъл още нещо — тихо рече той, — или ще се наложи да повторя урока, който ти дадох последния път, когато пристъпи прага на дома ми. Помниш ли насиненото око?
— Помня побойника, който обичаше да тормози по-малките от него — процеди Фарр през зъби. — Ала може би нещата са се променили. Може би ти си омекнал, докато аз съм възмъжал. Току-виж съм посинил твоето око! — и преди да бъде спрян, той рязко се изправи и се хвърли към по-възрастния мъж.
Настъпи хаос. До този миг вождът и свитата му не подозираха за надвисващото напрежение, но сега се щураха наоколо с ужасени викове, докато двамата се въргаляха по дебелите вълнени килими. Навсякъде се посипа храна. Кърр се опита да се намеси и бе възнаграден със забит в лицето му лакът. Сипейки ругатни, той се блъсна в стената от кожа.
Сетне ситуацията стана непоправима. Дотогава мълчалият вожд излая заповед и двама едри, широкоплещести мъже нахлуха в шатрата. При звука на гласа му, раменете на Перду се отпуснаха засрамено и той се остави да бъде вдигнат с една ръка от един от влезлите. За момент Фарр продължи да се бори, неуспешно замахвайки към мъжа, който го бе хванал за рамото, сетне без предупреждение се озова по очи на пода, с извита зад гърба дясна ръка. Той престана да се бори, но не му бе позволено да се изправи. Единственият звук в шатрата бе тежкото му дишане.
Компанията наведе глави, осъзнавайки в каква гибелна ситуация се намират. Да бъдат поканени в палатката на вожда и сетне да обидят гостоприемството му с глупашкия си бой, несъмнено щеше да донесе отвратителни последици. Това бяха фенните. Проявеното от тях към Компанията благоволение не се простираше дотам, че да простят обида. Суровото лице на вожда потвърждаваше мислите им.
Мигове по-късно всички стояха навън край огъня. Новините за неблагоразумието на людете от низините бързо извадиха фенните от топлите им шатри, някои любопитни, други възмутени от чутото. Чужденците се бяха спасили по-рано вечерта, но сега щяха да си платят. Ей там бяха, приведени в сенките точно до шатрата на вожда, обградени от тъмните силуети на чиллан, личните телохранители на водителя.
Там стоеше и Перду, застанал до седналия на дървен стол вожд. Осиновеният фенни очевидно бе в немилост, макар невежите долноземци вероятно да нямаха представа за това. Той щеше да преведе присъдата на вожда. Всички се приведоха напред, когато чилланите избутаха напред пленниците.
— Фенните не предлагат лесно гостоприемството си — каза вождът с изненадващо мек глас, докато пребледнелият Перду превеждаше. — Първородните не си спечелиха любовта на фенните. Ние, които нявга владеехме света на Куали, бяхме наблъскани във виддата като диви скотове. Ала не ние се държахме като животни в шатрите на домакините си.
Ако като животни желаете да се държите, като с животни ще се отнасяме към вас и тъй балансът на фенните ще бъде възстановен. Чуйте присъдата ми и се дивете над справедливостта на фенните. Оттегляме приветствията си от вас и ви покриваме с позор. Ще бъдете изгонени от шатрите на фенните и още нощес трябва да напуснете виддата. Конете и оръжията ви ще останат с нас, за да не се изкушите да ни причините вреда. Ако някой от хората ни ви съзре из виддата след тази нощ, има право да ви умъртви на мига.
Кърр простена и объркано поклати глава, сетне запрати изпепеляващ поглед като отровна стрела към Фарр Сторрсен. Ала не всичко бе свършило.
— Мъжът на име Перду вече не е фенни. Наричам го антика, анатема за фенните, и затварям шатрите ни за него. Не ще може никога да седи сред огньовете ни или да ловува заедно с нас. Жена му и синовете му ще останат фенни, но стават собственост на жреца и ще служат в храма на Куали.