— Имаме само две възможности пред себе си — уморено рече хауфутът. — Изоставяме преследването и се прибираме у дома или се опитваме да си вземем обратно това, което ни принадлежи.
— Което ни бе конфискувано, тлъст шут такъв — озъби се Кърр, очевидно обхванат от неовладяем пристъп на гняв. — Не забравяй това. Фокусирай се върху него! Спомни си кому трябва да благодарим за сегашната си ситуация! Отказвам да рискувам живота си в някаква си авантюра, за да го спася от заслужено наказание!
— Може би бихме… — започна Уайра с помирителен тон, но фермерът го прекъсна.
— На Сторрсенови думата не се полага. Не ща да ти слушам дрънканиците! Загуби правото си на глас, когато не успя да озаптиш вресливия си, малоумен брат!
— Кърр, това не е честно…
— Прав си! Нечестно е! Но не толкова нечестно, колкото ситуацията, в която се намираме сега!
— И която само влошаваш с приказките си, приятелю — хауфутът пое дълбок, успокояващ дъх и се обърна към спътниците си прямо:
— Проблемът е, че без храна и коне надали ще оцелеем обратно до Уиндрайз. А дори и да успеем, каква помощ можем да очакваме от обитателите на това проклето селище? Много е вероятно надвитите от нас в Долината на отдиха да ни потърсят и да си отмъстят. Не мисля, че бихме могли да им попречим.
Пътниците подириха заслон от жестокия нощен вятър, като се свиха зад една пряспа в дъното на долината. Шокът от случилите се в последния час събития бе накарал младите хора да замлъкнат, предоставяйки разговора на четиримата възрастни, от които поне един не можеше да мисли трезво.
— Има още много пътища към дома. Не е задължително да минаваме през Уиндрайз — яростният взор на Кърр и неспирните му атаки изчерпваха търпението на хауфута, който пое нов дълбок дъх, за да се успокои.
— Знаеш ли някой от тях? Пътувал ли си по някой друг път, макар и през лятото? Наистина ли мислиш, че бихме могли да се отправим през дивотата и да оцелеем?
— Поне трябва да опитаме…
— Не зная защо изобщо се опитвам да споря с теб, старче — рече хауфутът, чието търпение бе изчерпано. — Не ми трябват гняв и обвинения. Имам нужда от някой, който да ми помогне да измисля начин да оцелеем достатъчно дълго, за да довършим мисията си. А ти, Кърр, не си от полза. — Той се приведе и забоде тлъстичък пръст в костеливите фермерски гърди. — Не ти, а аз съм водачът на експедицията. Така че ще се съобразяваш с моето решение и освен ако нямаш нещо полезно, което да прибавиш към дискусията, замълчи.
— Не можеш да ми говориш така! Ти си само кметче, а аз съм Часовой от шести ранг!
— Ти си мъртвец сред мъртви, освен ако някой от нас не измъдри читава идея. Не разбираш ли това?
Кърр не каза нищо, макар да остана напрегнат като едва удържана пренавита пружина.
— Хауфуте, със сигурност в пътуването ни настъпиха промени — бързо каза Уайра, настоятелно, сякаш очакваше да му бъде отнета думата всеки миг. — Фарр е — или поне беше — един от групата ни. Със сигурност той все още е твоя отговорност, без значение колко глупаво се е държал? Не сме ли длъжни да опитаме да го спасим?
— Не съм убеден, че имаме дълг към брат ти — отвърна водачът. — Това е проблемът, който ме терзае. Стореното от него може да струва няколко живота, а евентуално и хиляди, ако не успеем да предупредим фалтанци за плановете на Брудуо.
— Той си изпусна нервите в непозната ситуация. Фарр никога не се е оправял особено в такива моменти. Ала дори той щеше да си държи езика зад зъбите, ако бе наясно с последствията.
— Убеден ли си, братовчеде? — гласът на Перду бе пропит с горчилка. — Фарр винаги е бил луда глава. Помниш ли, когато ви въвлече в неприятности заради спора за яйцата с ватноянци? Някога да ти е казвал, че наметалото му бе открито край Винбренна, и че е било покрито с пера? Тогава ти пое вината вместо него. И за кой знае колко други неща. Докога? Не е ли време той да понесе последствията от собствените си постъпки и да си изтърпи наказанието?
— Не и когато наказанието е смърт или доживотно робство! — сопна се Уайра. — Не и когато наказанието не съответства на престъплението! Току-що загубих баща си. Смяташ, че трябва да изгубя и брат си ли?
— Ти си изгубил? Ти! А аз какво съм изгубил? Току-що загубих жена си, децата си и хората си. Нима се очаква да рискувам живота си за този, който е отговорен за това?
За момент настъпи тишина, повече от объркване и изтощение, отколкото заради липса на думи. Приключението се разпада като суха глина на колелото, осъзна хауфутът. Никой не иска да направи онова, което трябва. Да, трябва. Не можем да се върнем. Задачата ни не е станала по-маловажна, само защото се е усложнила. Единственият път за оцеляване води покрай шатрите на фенните. Който иска да остане част от нашата Компания, трябва да е готов за опасност и смърт. Който не желае да се изправи срещу това, може да върви и намери смъртта си някъде по пътя за вкъщи. Няма други възможности!