— Избирам да дойда с теб — каза твърдо Стела, изправяйки се и докосвайки ръката на хауфута. Едрият водач осъзна, че трябва да е произнесъл на глас част от мислите си. Уайра я последва, също хващайки ръката й, поглеждайки предизвикателно към Кърр и Перду.
Лийт и Хал се спогледаха. Наистина нямаха избор, не и ако искаха отново да видят родителите си. Хал повдигна вежда, Лийт кимна; и те се присъединиха към Уайра, Стела и хауфута, поклатил глава заради риска, който бяха принудени да поемат.
— Ти си глупец, хауфуте, и позор за това звание — процеди Кърр, докато главите се извъртаха към него. — Но си прав. Най-възвишеният да те тръшне, прав си. Трябва да продължим. Ала не очаквай да го одобря!
Перду огледа окаяните люде от крайбрежието, сетне горчиво се изсмя.
— Вижте се — каза той. — Дори не осъзнавате с какво си имате работа. Ако фенните хванат пленник, никой не може да го освободи. Колкото и да ви се умира, и колкото и неизбежна да е гибелта ви, независимо дали ще продължите или ще се върнете, смъртта в ръцете на фенните е наистина ужасна. Миналото лято свариха жив скимриянски търговец, който се беше опитал да ги измами. Трябва да разберете, че фенните не знаят милост, само суровата справедливост на виддата. Според тях това не е жестокост, а уравновесяване между живот и смърт. Но едно трябва да ви е ясно: върнете ли се в лагера на фенните, те ще ви убият по мъчителен начин.
— И въпреки това ще го сторим — отвърна хауфутът.
Оставаха около два часа до зазоряване, поне доколкото Лийт можеше да прецени. У дома в Лулеа фермерите вече щяха да са станали, а повечето селяни скоро щяха да пристъпят към дневните си задължения. Пред тях обаче лагерът на фенните лежеше в мрак. Пред тях лежаха опасност и смърт.
— Оттук! — просъска в мрака глас от лявата му страна. Беше Перду, привикващ главната група напред. Лийт и Уайра трябваше да се промъкнат иззад шатрата, посочена от Перду като най-вероятното място на Фарр. Нямаше някакъв предварителен план, само надеждата, че фенните няма да очакват опит за спасяване; Компанията бе въоръжена с пръчки, които бяха открили покрай един замръзнал поток, преди луната да залезе.
Лийт запълзя напред, следвайки Уайра. Винаги се бе гордял с умението си да се промъква тихо, но сега животът му зависеше от това. Скоро щеше да разбере дали бе достатъчно ловък.
— Чуй само шума — отбеляза един от чилланите. — Всички долноземци ли са толкова нескопосани?
— На тях храната им пада от небето в чинията — отвърна другарят му. — Защо им е да учат каквото и да било за ловните изкуства?
— Време е — каза първият, вече по-тихо, докато двете групи долноземци доближаваха шатрата.
Уайра протегна ръка към кожата на шатрата, внимавайки теглото му да е разпределено равномерно, за да не пропукат ставите му. С вниманието на гъделичкащ пъстърва, леко повдигна кожата, колкото просналият се по очи Лийт да надникне вътре. След миг момчето даде знак с леко помръдване на ръка и Уайра пусна кожата.
— Пред вратата има пазачи, гледат на другата страна — прошепна Лийт в ухото му. — Играят на зарове. Фарр е буден, в задната част на шатрата, лежи с вързани ръце и крака.
Уайра кимна, сетне отново повдигна платнището.
Фарр се бе извъртял, за да вижда гърба на шатрата и когато Лийт отново надникна, той го очакваше. Ръце се протегнаха към него, докато той се заоттласква към освободителите си. Рамката проскърца, когато Уайра разшири процепа. Определено вдигаха доста шум. Ала пазачите не се обърнаха, очевидно потънали в играта на комар.
След миг или час — Лийт не бе сигурен кое от двете — завързаната фигура на Фарр се намираше извън шатрата и двамата го понесоха.
Когато шумът най-сетне бе затихнал в далечината, двамата чиллани се спогледаха и тихо се разсмяха, сетне продължиха играта си на зарове.
— Водим го, водим го! — прошепна въодушевено Лийт, когато се срещнаха с остатъка от Компанията. Уайра, който носеше брат си на гръб, бе останал съвсем без дъх.