Настойчивостта на погледа му накара всеки от членовете на Компанията да се замисли над въображаемата сцена, която им бе описал.
— Животни или хора? — повтори Хал, притегляйки в погледа си пътниците.
— Хора — рече хауфутът, желаещ да успокои нещата.
— Хора — съгласи се Стела.
— Хора са — заяви Лийт.
Един по един и останалите се съгласиха — с изключение на Фарр, който не поглеждаше директно към сакатия младеж.
— Тогава се отнасяйте към тях като към сродници, точно както те се отнесоха към вас — каза Хал. — Иначе с поведението си признавате, че те са повече хора от вас, което обезсмисля всякакви дискусии за Първородни и лозиани.
Перду изгледа сакатото момче с благодарност.
— Как се казваш? — запита той. Хал му отговори. — Твоите родители ли са заловени от брудуонците? — Хал кимна. — Тогава имам още една причина да желая преследването ни да се увенчае с успех — мъжът се усмихна топло. — Ако и техните сърца са тъй достойни, определено си заслужават да бъдат спасени.
Последвалите дни бяха истинско изпитание за Компанията. Макар да бяха добре облечени, определено с по-дебели дрехи от жилавия си гид, не чувстваха студ единствено вечер, когато се свиваха край огъня. Краката ги боляха, очите ги боляха и сърцата им също се присъединиха към болката, когато ден след ден следите продължаваха да се простират пред тях, а от врага нямаше и следа. Времето се задържа тихо и приятно, и Компанията бродеше сред застиналото спокойствие на свят, изглеждащ плашещо лишен от живот. Не се виждаха никакви животни: никакви птици, никакви елени, никакви дву- и четирикраки живи твари. Само бледото синьо небе, заслепяващият сняг и безкрайните следи.
— Нищо ли не живее сред пустошта? — запита хауфутът Перду следобеда. — Със сигурност някакви животни трябва да живеят тук поне през лятото? Къде отиват при падането на снега?
Перду отвърна на главатаря, като го отведе до недалечен храст, който всъщност представляваше недорасла ела, не по-висока от коляното му.
— Погледни — рече той, посочвайки към дупка в снега. — Тук живее някакво малко животно, вероятно полевка. Под нас, под снежните преспи, полевките и други малки животинки си проправят тунели. Там е по-топло и си живеят спокойно през зимата. Показват се рядко, защото студеният вятър бързо може да ги вледени. Или да станат плячка на бухали, или лисици, или вълци.
— Вълци? Тук в пустошта? Защо не сме ги видели?
— Ще ни отбягват заради Уайзънт. Но не си ли виждал следите им? Виддата е осеяна с животински следи. Ала не си се научил да ги виждаш по начина, по който един фенни ги вижда. Или може би виждате само следите на враговете си?
Хауфутът кимна уморено. Бе започнал да забравя как изглежда непокритата земя. Къде бяха тези брудуонци?
Глад. Умора. Болка. Страх. Студ. Манум знаеше, че смъртоносната комбинация от тези фактори го убива. Имаше енергия колкото да повдига единия си крак и да го поставя пред другия. Поне безкрайното разпитване и измъчване от страна на заловилите беше спряло, тъй като всички — угнетители и угнетени — се съсредоточиха над оцеляването. На Манум се струваше, че студът вече се е превърнал в част от тялото му, че ледени късове са заменили костите му, че плътта му се преобръща в камък. Призоваваше го жестоката смърт на глада и студа и той не разполагаше с волята да се противопостави на повика.
Ден след ден следваха летния път през зимните бели поля. Задигнатата от жертвите на брудуонците храна бе почти привършила, а с нея се стопяваха и шансовете за оцеляване в пустошта. Защо просто не ни убият, та да се свърши? Повече храна за тях, по-бързо придвижване, шанс да се измъкнат живи от пустошта. Какво ги кара да държат пленниците си живи, рискувайки собствения си живот? С какво е толкова важно това тайно оръжие, прословутата Десница? За стотен път Търговецът прехвърляше тези неща из ума си. Ще ми се да останех жив достатъчно дълго, за да узная!
Сега пък какво? Манум се изтръгна от размишленията си и вдигна глава. Нещо не беше наред. Бяха спрели в дъното на широка, плитка долина и брудуонците, с изпити лица и очевидно също страдащи от глад, се впуснаха в обсъждания на известно разстояние от вързаните си пленници. В уморено, тихо единодушие, тримата се отпуснаха на земята. Брудуонците или не забелязаха, или бяха прекалено заети, за да ги санкционират.