— И аз им казах същото.
— Какво отговориха?
— Трябва да дойдете да се биете с нас, а след това ще ни покажат къде могат да се намерят надписи и подобни неща!
— Уел! Тръгваме с тях!
— Не може!
— Защо?
— Излагаме се на опасност. Какво ни засяга чуждата вражда?
— Не ни интересува. Затова можем да тръгнем с когото си искаме.
— Добре трябва да помислим.
— Страхувате ли се, сър?
— Не.
— Тъй си и мислех. Хайде тогава отива с тях! Кажете им го!
— Да не ви хрумне после нещо друго!
— Няма.
Линдси обърна гръб, а това беше сигурен знак, че е казал последната си дума. И така аз отново заговорих шейха:
— Преди малко ти заявих, че се боря за всичко, което е справедливо и добро. Вашето дело справедливо и добро ли е?
— Да ти разкажа ли?
— Да.
— Чувал ли си за племето джехеш?
— Да, това е вероломно племе. То често се съюзява с абу-салман и арабите таи, за да напада съседите си.
— Значи знаеш. Те нападнаха също и нас и ни отвлякоха много стада. Ние обаче настигнахме разбойниците и си взехме всичко обратно. Сега шейхът на джехеш ни обвинява пред наместника и го е подкупил. Наместникът изпрати да ме повикат при него с най-добрите воини от моето племе на разговор в Мосул; Бях ранен и не можех да яздя, нито да вървя. Затова изпратих при него сина си. Пашата се държал вероломно, арестувал го и го изпратил на някакво място, което още не знам къде е, защото никой от мъжете на моето племе не смее да иде в Мосул. Племената на шаммарите бяха възмутени от това предателство и убиха няколко от войниците на наместника. Сега той негодува и насъсква срещу нас едновременно обеидите, абу-хамедите и джоварите, въпреки че те не са под негово владичество, а са подчинени на върховната власт на Багдад.
— Къде се намират враговете ти?
— Сега се въоръжават.
— Не искаш ли да се съюзиш с другите племена на шаммарите?
— Къде ще пасат тогава нашите стада?
— Имаш право. Искате да се разпределите и да подмамите пашата в пустинята, за да го убиете, нали?
— Така е. Със своята войска той не може да направи на шаммарите нищо. С моите врагове обаче нещата стоят другояче. В пустинята те са като у дома си. Не бива да ги допускам до пасищата си.
— Колко воини има твоето племе?
— Хиляда и сто.
— А противниците ти?
— Повече от три пъти по толкова.
— Колко време ще ти трябва да събереш воините на твоето племе?
— Един ден.
— Къде лагеруват обеидите?
— По долното течение на Саб ал Асфал.
— А абу-хамедите?
— Близо до Ал Фатха, на това място, където Тигър пресича Хамрин планина.
— От коя страна?
— От двете.
— А джоварите?
— Между Джебел Кхернина и десния бряг на Тигър.
— Изпратил ли си съгледвачи?
— Не.
— Трябвало е да го направиш.
— Няма как. Всеки от моите хора веднага ще бъде разпознат по татуировките, че е шаммар, и ако го срещнат врагове, с него е свършено. Но…
Мохамед Емин спря по средата на изречението и изпитателно ме погледна. След това продължи:
— Ефенди, ти наистина ли си приятел на Малек, атайбеха, а също и наш приятел?
— Да.
— Ела с мен. Ще ти покажа нещо.
Той излезе от палатката. Ние с англичанина и всички присъстващи араби го последвахме. Докато бе траяло пиршеството, до голямата шатра бяха разпънали по-малка за двамата слуги и минавайки оттам, забелязах, че и тях богато бяха угостили с храна и напитки. Извън кръга на палатките стояха вързани конете на шейха. Той ме поведе към тях. Всички те бяха превъзходни, но два от тях особено много ме очароваха. Единият беше млада, бяла кобила, най-красивото животно, което някога бях виждал. Ушите й бяха дълги, тесни и прозрачни, ноздрите високи, издути и тъмночервени, а гривата и опашката й — като от коприна.
— Прекрасно! — извиках неволно.
— Кажи: машаллах! — помоли ме шейхът.
По отношение на така нареченото «урочасване» арабите са много суеверни. Ако на някого нещо много му харесва, трябва да каже «машаллах» , ако не иска да си навлече неприятности.
— Машаллах! — повторих аз.
— Вярваш ли, че с тази кобила съм преследвал дивото магаре на Синджар, докато то падна от умора!
— Невъзможно!
— В името на Аллах! Вие можете да го потвърдите!
— Потвърждаваме го! — извикаха арабите в един глас.
— Само смъртта може да ме раздели с тази кобила — заяви шейхът. — Кой друг кон още ти харесва?
— Този жребец. Каква симетрия на формите, какво благородство, а и този чудно хубав цвят, черно, преливащо в синьо!