В лицето на моите придружители намерих петима почтени номади, в чиито сърца нямаше притворство. Те бяха ходили на сватба в едно приятелско племе и сега се връщаха, изпълнени с радост от празника и гуляя, на който бяха присъствали.
Теренът ставаше все по-стръмен, но после изведнъж отново се спускаше надолу. Отдясно в далечината се виждаха развалините на древен Текрит, а от лявата страна, също на голямо разстояние от Джебел Кхернина се простираше долината на Тигър. След половин час стигнахме до реката. На това място тя беше широка около половин английска миля, а водите й бяха разделени от един голям, продълговат, потънал в зеленина остров, на който видях много шатри.
— Ела с нас на острова! Ще бъдеш добре дошъл при шейха ни!
— Как ще стигнем дотам?
— Веднага ще видиш, защото вече ни забелязаха. Хайде да отидем малко по-нагоре, където е вързан келекът!
Келекът е сал, който обикновено има дължина, равна на две негови ширини. Състои се от надути кози мехове, закрепени напречно с пръти. Над тези пръти се поставят вързани с върбово лико греди или дъски, върху които се слага товарът. Салът се направлява с две весла, направени от нацепени и след това отново свързани парчета бамбук. Един такъв келек се отдели от острова. Беше толкова голям, че можеше да носи повече от шестима ездачи, и ни превози до другата страна здрави и читави.
Бяхме посрещнати от много деца, няколко кучета и стар достопочтен арабин, баща на един от моите спътници.
— Разреши ми да те заведа при шейха! — каза човекът, който водеше разговора.
По пътя към нас се присъединиха още мъже, които обаче стеснително вървяха на разстояние и не ми досаждаха с въпроси. Изпълнените им с възхищение погледи бяха отправени към коня ми. Не яздихме дълго. Стигнахме до просторна колиба, направена от стволове на върби, покрита с бамбук, а отвътре облицована с рогозки. Като влязохме, един добре сложен мъж се надигна от килима, върху който седеше. Занимаваше се с това, да точи ножа си в камък.
— Ес селям алейкюм! — поздравих аз.
— Be алейкюм ес селям! — отвърна той, като изпитателно ме изгледа.
— Разреши ми, шейх, да ти представя този мъж — помоли моят придружител. — Той е благороден воин и не смея да го поканя в шатрата си.
— Добре дошъл е всеки, който ми водиш — гласеше отговорът. — Седни, чужденецо! Ти си уморен и гладен, трябва да си отпочинеш и да хапнеш. Но първо искам да видя коня ти.
Това беше типично за арабина поведение: първо се оглежда конят, а след това човекът. Когато той отново влезе, веднага забелязах, че враният ми кон му беше вдъхнал респект към мен.
— Имаш благородно животно. Машаллах! Дано го запазиш. Познавам този кон.
— Откъде го знаеш? — попитах аз.
— Това е първият жребец на хадедихните.
— Значи познаваш и хадедихните?
— Разбира се. Но теб не те познавам.
— Познаваш ли шейха на хадедихните?
— Той ли те изпрати при мен?
— Не, но въпреки това идвам при теб като негов пратеник.
— Първо си почини, а после ще разкажеш!
— Не съм уморен, а това, което искам да ти кажа, е толкова важно, че бих искал да го узнаеш веднага.
— Тогава говори!
— Чувам, че джоварите са ти врагове.
— Така е — повтори той с мрачно лице.
— А знаеш ли, че те са се съюзили с абу-хамедите и обеидите, за да нападнат хадедихните в пасищата им?
— Знам.
— Сега чух, че си се обединил с алабейдите, за да накажеш нарушителите на мира. Вярно ли е?
— Да.
— Идвам при теб, за да поговорим по-подробно за това.
— Тогава още веднъж ти казвам: добре дошъл при мен! Ще се подкрепиш и няма да ни напускаш, преди да свикам старейшините си!
След по-малко от час около мен вече седяха осем мъже и късаха големи парчета месо от овена, който ни беше поднесен. Тези осем мъже бяха старейшините на абу-хамедите. Разказах им как се бях озовал при хадедихните и как станах пратеник на техния шейх.
— Какви предложения искаш да ни направиш? — попита шейхът.
— Никакви. През вашите глави са минали много повече години, отколкото през моята. Не подобава на по-младия да учи по-стария какво да прави.
— Говориш като мъдрец. Главата ти е още млада, но разумът ти е като на възрастен, а и иначе Мохамед Емин нямаше да те избере за свой пратеник. Говори! Първо ще чуем, а после ще решим.
— Колко воини има в племето ти?