Местността постепенно ставаше все по-хълмиста. Минавахме през планините и най-сетне в една долина видях да светят няколко огъня. Междувременно нощта вече беше паднала. Насочихме се към долината, минахме покрай много палатки и накрая спряхме пред една шатра, от която в този момент излизаше млад мъж. Той ме погледна и се познахме един друг.
— Машаллах! Кой е този пленник? — попита той.
— Заловихме го в равнината. Чужденец е и няма да ни навлече кръвно отмъщение. Виж коня, който язди!
— Аллах акбар, това е враният жребец на Мохамед Емин, хадедихна! Въведете този човек вътре при баща ми, шейха, той ще го разпита! Аз ще извикам другите.
— Какво да правим с коня?
— Да остане пред шатрата на шейха!
— А оръжията му?
— Внесете ги вътре!
Половин час по-късно отново стоях пред събрание, но този път пред съдии. Тук мълчанието нямаше да ми помогне, затова реших да говоря.
— Познаваш ли ме? — попита най-възрастният от присъстващите.
— Не.
— Знаеш ли къде се намираш?
— Не.
— Познаваш ли този храбър младеж?
— Да.
— Къде си го виждал?
— На Джебел Джехенем. Беше откраднал четири коня, които взех обратно.
— Не лъжи!
— Кой си ти, че разговаряш така с мен?
— Аз съм Цедар Бен Хули, шейх на абу-хамедите!
— Цедар Бен Хули, шейхът на конекрадците!
— Млъкни, този млад воин е мой син.
— Можеш да бъдеш горд с него!
— Пак ти казвам, затваряй си устата, иначе ще съжаляваш! Кой е конекрадец? Ти си такъв! На кого е конят, който яздиш?
— Мой.
— Не лъжи!
— Цедар Бен Хули, благодари на Аллах, че са ми вързани ръцете. Иначе никога повече не би могъл да ме наречеш лъжец.
— Завържете го по-здраво! — заповяда той. — Все пак не говориш истината! Много добре познавам този жребец. Той принадлежи на Мохамед Емин, шейха на хадедихните. Как се добра до коня?
— Той ми го подари.
— Лъжеш! Никой арабин не би подарил такъв благороден жребец.
— Вече ти казах, че трябва да си благодарен на Аллах, задето съм вързан.
— И защо ти го е подарил?
— Това е негова и моя работа. Вас не ви засяга.
— Сигурно си направил голяма услуга на шейха на хадедихните, за да получиш от него такъв подарък? Повече няма да те разпитвам за това. Кога напусна хадедихните?
— Онзи ден сутринта.
— Къде пасат стадата им?
— Не знам. Стадата на арабите са ту тук, ту там.
— Би ли могъл да ни заведеш при тях?
— Не.
— Къде беше от завчера насам?
— На много места.
— Добре. Не искаш да отговаряш, тогава ще видим какво ще ти се случи. Отведете го!
Заведоха ме в малка, ниска палатка и ме завързаха там. От лявата и дясната ми страна имаше по един бедуин. По-късно двамата се редуваха да спят на смени. Надявах се, че съдбата ми ще бъде решена още днес, но очакванията ми не се оправдаха, защото, както чух, събраните старейшини по-късно се разотидоха, без да ми кажат какво са решили. Заспах.
Потънах в неспокоен сън. Сънувах, че не лежа в палатката край Тигър, а в един оазис на Сахара. Лагерният огън буйно гореше, от ръка на ръка се подаваше сок от финикова палма, разказваха се приказки. Но изведнъж се чу онзи тътнещ грохот, който никога не можеше да бъде забравен от тези, които го бяха чули, тътенът на лъвски рев. Асад-бей, страшилището на стадата, приближаваше, за да вземе нощната си дажба. Ревът му се чуваше все по-близо и… се събудих.
Сън ли беше това? До мен лежаха двамата абу-хамеди и чух единият да казва молитвата Фатиха. Тогава тътенът се чу още веднъж. Действителност беше — към бивака се промъкваше лъв!
— Чувате ли лъва? — попитах аз.
— Да. Днес за трети път идва при нас, за да се нахрани.
— Ами убийте го!
— Кой би могъл да го убие него, могъщия, величествения господар на смъртта?
— Страхливци! Влиза ли лъвът навътре в бивака?
— Не. Иначе мъжете нямаше да стоят пред палатките си, за да чуят по-добре рева му.
— Иди при шейха и му кажи, че ще убия лъва, ако ми даде тежката пушка.
— Ти си полудял!
— С всичкия съм си. Върви!
Обзе ме силно вълнение. Можех да разкъсам въжетата, с които бях вързан. След няколко минути пазачът ми се върна и ме развърза.
— Последвай ме! — заповяда той.
Навън се бяха събрали много мъже с оръжия в ръце; но никой не се осмеляваше да излезе от прикритието на палатките.
— Пожелал си да говориш с мен. Какво искаш? — попита Цедар Бен Хули.
— Позволи ми да убия този лъв.