— Не можеш да го убиеш. И двайсет души няма да са достатъчни, за да се справят с него, а и много от тях биха загинали.
— Ще го убия сам. Не ми е за първи път.
— Добре. Щом настояваш на своето, нямам нищо против. Аллах дава живот и той го взема обратно. Комуто каквото е писано.
— Дай ми тогава пушката!
— Коя?
— Тежката и ножа ми.
— Донеси му ги! — заповяда шейхът.
Добрият човек сигурно си мислеше, че съм обречен на смърт и той ще може да стане неоспорим наследник на моя кон. Само това имаше значение за него. Аз обаче трябваше да се справя с лъва и същевременно да си получа свободата и да се погрижа за жребеца, а всичко това можех да постигна, ако имах в ръцете и моята пушка.
Донесоха ми я заедно с ножа.
— Няма ли да наредиш да развържат ръцете ми, шейх?
— Ти наистина ли искаш да убиеш само лъва? — попита той.
— Да. С тази пушка ще стрелям само по лъва.
— Хайде, развържете ръцете му!
Вече бях свободен. Останалите ми оръжия се намираха в шатрата на шейха, а пред нея стоеше враният ми кон. Други тревоги нямах.
Настъпил беше часът, който лъвът обикновено избира, за да се промъкне към стадото — времето малко преди развиделяване. Опипах пояса си, за да проверя дали патрондашът ми все още беше там, а после се промъкнах до най-предната палатка. Тук поспрях за малко, за да свикнат очите ми с тъмнината. Пред мен, а също и от двете си страни забелязах няколко камили и много овце, скупчили се една до друга. Кучетата, които иначе пазеха стадата през нощта, сега се бяха скрили на сигурно място зад или в палатките.
Легнах на земята и тихо и бавно запълзях напред. Знаех, че по-скоро бих могъл да усетя лъва по миризмата, отколкото да го видя в тази тъмнина. Тогава — сякаш земята тътнеше като при земетресение — някъде встрани от мен се чу силният му като грохот рев, а няколко мига по-късно долових глух звук, като при сблъскване на две тежки тела едно в друго — стон, пукане от чупещи се кости, — а на не повече от двайсет крачки от мен блеснаха две зелени кръгчета. Познавах този зеленикав блясък. Бързо вдигнах пушката, въпреки тъмнината се прицелих, колкото можах, и натиснах спусъка.
Страшен рев разтърси въздуха. Искрите на моя изстрел бяха показали на лъва къде е врагът му. Но и аз го бях видял как, легнал върху гърба на една камила, трошеше със зъби гръбнака до врата й. Дали го бях улучил? Огромен тъмен предмет профуча във въздуха и падна на земята на не повече от три крачки от мен. Светлините отново проблеснаха. Или скокът му не беше добре премерен, или животното все пак беше ранено. Коленичих за стрелба и стрелях втори път, но вече не между очите, а точно в едното око. После светкавично бързо хвърлих пушката и извадих ножа. Но врагът не ме нападна; смъртоносният изстрел го беше повалил. Въпреки това първо отстъпих няколко крачки назад, за да заредя отново пушката си. Наоколо цареше тишина. И откъм бивака не се долавяше нито звук. Смятаха ме за мъртъв.
Щом обаче първите лъчи на зората позволиха да се видят очертанията на тялото на лъва, аз се приближих до него. Беше мъртъв. Заех се да дера кожата му. Имах основание да не отлагам свършването на тази работа. И през ум не ми минаваше да оставя трофея. Вършех всичко повече опипом, защото не виждах добре, но въпреки това, когато напълно се разсъмна, бях вече готов.
Взех кожата, метнах я през рамо и се върнах в бивака. Всъщност той беше само един малък временен лагер на разбойническото племе на абу-хамедите. Мъжете, жените и децата седяха пред палатките в нетърпеливо очакване. Като ме видяха, се надигна страшна глъчка. Аллах беше призоваван по всички възможни начини и стотина ръце се протегнаха към плячката ми.
— Ти си го убил? — извика Цедар Бен Хули. — Наистина ли? Сам?
— Сам.
— Тогава сигурно имаш някакъв талисман, с чиято помощ можеш да извършиш подобно нещо.
— Да.
— Къде е?
— Тук.
Тикнах пушката си под носа му.
— Не е това. Не искаш да кажеш. Къде е тялото на лъва?
— Ей там, вдясно от шатрите. Донесете го!
Повечето от присъстващите се втурнаха натам. Това и исках.
— На кого принадлежи кожата на лъва? — попита шейхът, гледайки към нея алчно.
— Ще говорим за това в шатрата. Хайде да влезем!
Шейхът и хората му ме последваха. Бяха само десет-дванайсет мъже. Още с влизането видях къде са останалите оръжия. Бяха окачени на едно колче. С две крачки се озовах до тях, свалих ги, метнах пушката си през рамо и взех в ръце карабината. Поради големината и тежестта си лъвската кожа ми пречеше, но все пак трябваше да опитам. Бързо пак отидох до изхода на шатрата.
— Цедар Бен Хули, обещах ти да стрелям с тази пушка само по лъва, но по кого ще стрелям с другата, не съм ти казвал.