— Нейното място е тук. Върни я!
— Мястото й е в моята ръка и ще я задържа.
— Той ще избяга — хванете го!
Тогава вдигнах карабината за стрелба.
— Спрете! Който се осмели да ми попречи, ще бъде труп! Цедар Бен Хули, благодаря за гостоприемството, на което се радвах при теб. Пак ще се видим.
Излязох навън заднишком. В продължение на една минута никой не посмя да ме последва и то се дължеше на страха от «лъвоубиеца». Това кратко време обаче ми беше достатъчно да яхна коня и да метна кожата пред себе си. Когато шатрата отново се отвори, вече бях в края на бивака.
Зад и встрани от мен се чуваха яростни викове и забелязах, че всички се бяха втурнали към оръжията и конете си. Щом бивакът остана зад гърба ми, продължих да яздя ходом. Жребецът се страхуваше от лъвската кожа; не можеше да понася миризмата й, затова страхливо пръхтеше, извил глава встрани. Обърнах се назад и видях преследвачите ми да изскачат измежду шатрите. Подкарах жребеца в тръс и чак когато първите преследвачи се приближиха на един изстрел, понечих да пришпоря коня, но ми хрумна нещо друго. Спрях, обърнах се и се прицелих. Изстрелът изтрещя и един кон се строполи под ездача си. На тези конекрадци подобна поука нямаше да им навреди. После препуснах в галоп, като замених изстреляния патрон с нов.
Когато повторно се обърнах, до мен се бяха приближили двама абу-хамеди. Разбира се, пушките им нямаше да могат да ме достигнат. Отново спрях и се прицелих. Стрелях два пъти и двата коня паднаха. След известно време пак се огледах и ги съзрях в далечината. Изглежда, вървяха по следите ми.
Пришпорих коня си и за да заблудя абу-хамедите, яздих около час право на запад. После тръгнах по каменист терен, където следите от копита не могат да се забележат, и завих на север. Към обяд вече бях стигнал до Тигър, там където от изток в него се влива Саб ал Асфал. На отсамния бряг имаше едно място, където планината Кхануке се свързваше с планината Мукехил. Връзката се осъществяваше с няколко възвишения, разделени от дълбоки, немного обширни долини. Враговете бяха решили да минат през най-широката долина и аз се постарах да запомня съвсем точно терена, както и подстъпите към нея. После отново бързо се отправих към Тартар, където успях да стигна следобед и да се прехвърля отвъд. Силното ми желание ме теглеше към приятелите, но трябваше да щадя коня и затова спрях да нощувам.
На другия ден по обяд пак забелязах първите стада овце на хадедихните и препуснах в галоп към бивака, без да обръщам внимание на отправяните към мен викове от всички страни. Поради големия шум шейхът беше решил, че става нещо необикновено, и тъкмо излизаше от шатрата си, когато аз стигнах до нея.
— Ел хамдулиллях (хвала на Бога), че отново си тук! — поздрави ме той. — Как мина?
— Добре.
— Научи ли нещо?
— Свикай старейшините! Ще ви разкажа.
Мохамед Емин едва сега забеляза кожата, която бях закрепил от другата страна на коня.
— Машаллах — лъв! Как се сдоби с тази кожа?
— Смъкнах я от «господаря на тътена».
— Значи си говорил с него? Колко ловци имаше още?
— Нито един.
— Аллах да е с теб, за да не те напусне разумът ти!
— Бях сам.
— Къде?
— В бивака на абу-хамедите.
— Можеха да те убият!
— Не го направиха, както виждаш. Дори Цедар Бен Хули ми пощади живота.
— Ти си го видял?
— Да. Застрелях три негови коня.
— Разказвай!
— Не сега и не само на теб, защото иначе ще трябва два пъти да го разправям. Извикай хората и тогава ще чуеш всичко с подробности!
Мохамед Емин тръгна. Тъкмо се канех да вляза в шатрата, когато видях англичанина да препуска към мен в галоп.
— Току-що чух, че сте се върнали, сър — извика той отдалеч. — Намерихте ли?
— Да, и враговете, и бойното поле, въобще всичко.
— Ами! А развалини?
— Също.
— Хубаво, много добре! Ще копае, намира и изпраща в Лондон. Но първо ще се бием, нали?
— Да, сър Дейвид.
— Добре, ще се дуелирам като истински каналер. Аз също намерил.
— Какво?
— Рядкост, надпис.
— Къде?
— Дупка, тук наблизо. Плочка.
— Надпис върху плочка ли?
— Йес. Клинообразно писмо. Можете ли да го чете?
— Малко.
— Аз не. Хайде видим.
— Къде е плочката?
— В шатрата. Веднага взема.
Линдси отиде и донесе скъпоценната си находка.
— Тук, гледа, чете!
Плочката беше почти напълно натрошена; малкото знаци в разбъркания надпис едва се различаваха.
— Е? — попита Дейвид Линдси любопитно.