— Деветстотин.
— А алабеидите?
— Осемстотин.
— Тогава ще наброяваме две хиляди и осемстотин. А трябва да прибавим и изненадата — врагът не ни очаква. Ще победим.
— Или ще ни победят.
— Какво чувам, ти убиваш лъвове, а се страхуваш от хора?
— Грешиш. Не ми липсва смелост, но смелостта е двойно по-ценна, когато е съчетана с предпазливост. Не допускаш ли, че е възможно алабейдите и абу-хамедите да закъснеят?
— Възможно е.
— Тогава ние хиляда и сто души ще се изправим срещу три хиляди. Врагът ще унищожи първо нас, а после и нашите приятели. А освен това той лесно би могъл да разбере, че се каним да го нападнем! В такъв случай отпада и изненадата. А каква полза има да се биеш само за да отблъснеш врага? Ако бях шейх на хадедихните, бих разбил врага така, че дълго време да не може да се съвземе и всяка година да ми плаща налог.
— Какво би направил най-напред?
— Бих се сражавал не като арабите, а като франките.
— А как се бият те?
Станах, за да държа реч за европейското бойно изкуство, аз, лаикът във военното дело. Не можех да не изпитвам съчувствие към това доблестно племе на хадедихните. В никакъв случай не смятах, че правя прегрешение към живота на моите ближни, като вземам участие в това, което ставаше тук. Още повече, че от мен зависеше да смекча жестокостта, която се отприщваше у тези полудиви хора след победата. И така най-напред им описах техния начин на сражаване и изтъкнах недостатъците му. След това започнах същинското обяснение. Слушаха ме внимателно, а когато свърших, разбрах какво впечатление им бяха направили думите ми по дългото мълчание, което последва. Шейхът отново пръв взе думата.
— Казваш истината и ако имахме достатъчно време да се обучим, бихме могли да извоюваме победата и да запазим живота на много от нашите воини.
— Имаме време.
— Нали каза, че са необходими години, за да се обучи такава войска?
— Казах. Но сега няма напълно да обучаваме войската, а ще усвоим само някои необходими умения, за да нападнем враговете на точно определен терен, а за тази подготовка ни трябват само два дни. Ако още днес разпратиш хора, утре воините ще са събрани. Ще ги обуча за атака в плътна редица на коне, която напълно ще обърка враговете, а също и за пеши бой с огнестрелно оръжие.
Откачих един метрек от стената и нарисувах с него на земята терена на военните действия.
— Погледнете насам! Тук тече Тигър, това е водовъртежът Ал Келаб, а ето и планините Мукехил и Кхануке. Враговете ще се съберат на това място. Първите две племена се изчакват на десния бряг на реката, а след тях незабелязано се промъкват нашите съюзници; Обеидите се прехвърлят от левия бряг. За да стигнат до нас, трябва да минат между тези планини. Всички тези пътища обаче водят в голямата Уади Дерадж, която се нарича «Стъпаловидната долина», защото стръмните й склонове се изкачват нагоре като стъпала. Тя има само един вход и един изход. Там трябва да чакаме врага. Ще поставим по хълмовете стрелци, които ще могат да държат под обстрел враговете от сигурни прикрития. Изхода ще затворим със защитен вал, който също ще бъде пазен от стрелци, а в тези две каменисти клисури, отсам и отвъд, ще скрием ездачите, които ще потеглят веднага, щом всички врагове влязат в долината. После те ще бъдат нападнати на входа в гръб от нашите съюзници, а ако те не пристигнат навреме, враговете ще се натъкнат на тях, като побягнат.
— Машаллах, думите ти са като словата на Пророка, завладял света! Ще следвам съвета ти, ако другите са съгласни. Който е против, нека се обади!
Никой не се противопостави и шейхът продължи:
— Още сега ще изпратя вестоносци.
— Точно така, шейх. Но бъди внимателен и не казвай на бойците си подробности. Иначе врагът много лесно би могъл да научи какви са намеренията ни.
Мохамед Емин се съгласи с казаното от мен и се отдалечи. Сър Дейвид Линдси беше слушал този дълъг разговор с явно нетърпение и сега се възползва от възможността да ме заговори:
— Сър, още съм тук.
— Виждам.
— Исках също нещо да чуя.
— Моите преживявания ли?
— Йес!
— Само да не си мислите, че ще ви изложа разказа си на английски език. Но ще узнаете най-важното.
Разказах му накратко преживяванията си, а след това и съдържанието на разговорите. Той беше въодушевен.
— Ах! Няма да има дивашко нападение, а военен строй! Тактика! Стратегия! Обграждане на врага! Планирана атака! Великолепно! Чудесно! И аз идвам с вас! Вие сте генерал, аз адютант!