— Машаллах! Сихди, наистина ли си ти?
Да, той беше, дребничкият Хаджи Халеф Омар!
— Аз съм — потвърдих. — Отдалеч те познах. Халеф скочи от коня и хвана дрехата ми, за да я целуне от радост.
— Хамдулиллях (Хвала на Бога), че отново те виждам, сихди! Копнеех за теб така, както денят за слънцето.
— Как се чувства достопочтеният шейх Малек? — попитах аз.
— Много добре.
— А Амша?
— Също.
— Ханех, твоята приятелка?
— О, сихди, тя е като хурия от рая!
— А другите?
— Казаха ми, като те намеря, да те поздравя.
— Къде са те?
— Останаха край Ефрат и ме изпращат при шейха на хадедихните с молба да ги приеме.
— Вече съм се погрижил за това. Ей там е бивакът на хадедихните.
— Ще ни приеме ли Мохамед Емин? Познаваш ли го?
— Познавам го и вече говорих с него за вас! Виж този жребец! Харесва ли ти?
— Забелязах го и му се възхищавам. Сигурно е потомък на някоя кобила от Кохели.
— Този вран кон е мой и ми е подарък от шейха. По него можеш да разбереш, че Мохамед Емин е мой приятел.
— Аллах да му даде дълъг живот за това! Значи смяташ, че ще ни приеме?
— Ще бъдете добре дошли при него. Сега ме последвай!
Тръгнахме.
— Сихди — каза Халеф, — неведоми са пътищата на Аллах. Мислех, че ще трябва много да разпитвам, докато науча нещо за теб, а ти си първият, когото срещам. Как стигна до хадедихните?
Разказах му накратко най-важното, а след това продължих:
— Знаеш ли какъв съм сега при шейх Мохамед Емин?
— Какъв?
— Генерал.
— Генерал ли? Че той има ли войски?
— Не много. Но има война.
— Срещу кого?
— Против обеидите, абу-хамедите и джоварите.
— Те са разбойници, живеещи по Саб и Тигър. Много неща съм чувал за тях и все лоши.
— Готвят се за бой срещу Мохамед Емин и искат да го нападнат ненадейно. Ние обаче научихме за това и сега съм негов генерал, който обучава воините му.
— Да, сихди, знам, че разбираш и можеш всичко, и е истинско щастие, че вече не си гяур.
— Наистина ли не съм?…
— Не. Ти прие правата вяра.
— Кой ти каза?
— Нали беше в Мека и имаш в себе си вода от свещения Зем Зем? Следователно си станал добър мюсюлманин. Не съм ли ти казвал винаги, че ще приемеш правата вяра дори и да не искаш.
Стигнахме бивака и слязохме от конете пред шатрата на шейха. Като влязохме, видяхме, че той беше събрал около себе си своите съветници.
— Ес селям алейкюм! — поздрави Халеф.
Спътникът му направи същото. Заех се да ги представям.
— Позволи ми, шейх, да те запозная с тези двама мъже, които искат да говорят с теб. Този тук се казва Фехим, а това е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах, за когото вече съм ти разказвал.
— За него ли?
— Да. Само че не съм ти споменавал цялото му име, а съм го наричал за по-кратко Хаджи Халеф Омар.
— Твоят слуга и придружител?
— Да.
— Който е убил Абу Саиф, Бащата на сабята?
— Да. Сега той принадлежи към племето на атайбехите, чийто шейх е твоят приятел Малек.
— Бъдете добре дошли, мъже на атайбехите! Добре дошъл, Хаджи Халеф Омар! Ти си дребен на ръст, но смелостта ти е голяма, а храбростта нечувана. Де да можеха да бъдат всички мъже като теб! Носиш ли ми вести от Малек, моя приятел?
— Нося. Поръча ми да те поздравя и да те попитам дали ще приемеш него и хората му в племето на хадедихните.
— Знам каква е съдбата му, но е добре дошъл при мен. Къде се намира той сега?
— Край Ефрат, в областта на Хит. Чувам, че имаш нужда от бойци?
— Да. Така е. Между нас и съседите ни избухна вражда.
— Ще ти доведа шейсет храбри бойци.
— Шейсет ли? Но моят приятел Кара Бен Немзи ми каза, че сте по-малко.
— По пътя си приехме остатъци от едно разпръснато племе.
— Какви оръжия имате?
— Саби, ками, ножове и хубави пушки. Много от нас имат дори пистолети. А как умея да боравя с оръжия, ще ти каже моят сихди. Щом ви трябват бойци, някой от нас незабавно ще тръгне, за да доведе шейх Малек и хората му.
— Вие сте уморени.
— Не сме. Веднага ще се върна обратно — прекъсна го Фехим. — Ти намери твоя ефенди и трябва да останеш. Аз тръгвам.
— Подкрепи се преди това с храна и вода — каза шейхът.